„Направени от вина“ в книжарниците от 6 октомври

„Първият ми роман тръгва по книжарниците“ хич не звучи като изречение, което би излязло от моята уста.

Вместо това ще кажа – написах нещо, едни прекрасни хора ме подкрепиха и се наеха да го издадат, и сега най-накрая то може да стигне до вас.

Както написах и във Фейсбук, трудно ми е да описвам книгата, да ви казвам за какво е – ако съм се справила, всеки ще намери по нещо за себе си в нея. Баба ми не я дочака, но в известен смисъл е жива вътре. Марин също няма да я прочете, а чаках много думите му за нея.

Много ще се радвам да ми пишете с отзиви, независимо какви. Обичам да си говоря с читатели за журналистически материали, а за книги ще ми е още по-хубаво. Дали тук или в социалките – без значение.

Също така, ако по някаква причина нямате възможност да си закупите книгата, а искате да я прочетете – моля ви, не се колебайте да се свържете с мен.

Друго засега май няма.

Благодаря за подкрепата и вниманието. И, надявам се, доскоро.

П.П. Можете да поръчате книгата предварително от е-книжарница „Жанет 45“ още днес с доставка след 5.10.2021 г.: https://books.janet45.com/books/1576

В Дзена на смъртта

На М. и М.

Колко пълнота има в празнотата.

Дзен будистите вярват, че светът е перфектна хармония на добро и зло, болка и радост. Всички сме грешни и никой не е едновременно. Защото грехът не може да съществува без праведност. И не можем да живеем в мир със себе си – така казваше М. – преди да се помирим с нюансите, казват пък дзен будистите.

Именно затова дори опитът за постигане на нирвана – или освобождаване от земните тегоби, възприемане на света в неговата хармонична цялост – е обречен на провал. Внезапното пробуждане е възможно, само когато приемем светът около себе си и в себе си такъв, какъвто е. Когато започнем да виждаме светлината в мрака и сянката в светлината. Без да се страхуваме.

Каквото – такова, каза М.

И наистина, колко пълнота има в празнотата. Всички противоположности, събрани в Дзена на смъртта.

Там първо се намъква всичко неизказано, неизпратени писма, шеги и тайни.

И колко удивително, че после идва споменът какво човекът ти е дал – не каквото ти си дал на него! Какво по-човешко от това.

След това – че не е честно. Не сега, не тук и не така. А кога е честно? Кой решава? Какво изобщо означава край?

После – кой ще те напътства? Единият единствен ти е казвал, че у тебе има светлина, другият поддържал я е жива.

И после тривиалните неща:

Че няма смисъл да се гледаш сутрин в огледалото, а да си благодарен, че още имаш тяло.

Че няма смисъл да се сърдиш и да съдиш, защото просто няма време.

Че окопите, в които сам си се заривал, превръщайки света във враг, не са ти нужни.

Че границите са измислица, разстоянието – мираж, а часовници не съществуват. В противен случай нямаше да се обичаме.

И най-накрая, когато пуснеш загубата, когато загубата хватката отпусне, какво остава:

Прави добро, хвърли го в морето, ама лошо не прави, казваше М.

Добро по добро – завет става, М. И ти така.

И в Дзена на смъртта, човек разбира, че рано е да се предава, че след него само себе си оставя.

В Дзена на смъртта – поне мъничко надежда за света.

Защото има вечни хора.

Photo by Clay Banks on Unsplash

Изкуството на п(р)освещението

Ако сте имали нещастието да прочетете някои от мрънкащите ми, меланхолични постове или блогове, знаете, че към края на пролетта бях напълно изтощена и имах нужда да си взема огромна почивка от всичко. Беше ме обзело чувство на тотална липса на смисъл и нито един написан ред и свършена работа не ми носеше радост. Пандемията почти унищожи вярата ми в журналистиката – и писането – като правилен път към и потенциален катализатор на промяна.

Това съвпадна с преместването ни в Щатите. Имах дълъг период на лудост и се извинявам, ако някой се е оказал от другата страна. Поне си признавам без бой.

Flaming June, Sir Frederic Leighton, 1895.


Не знам доколко успях да си почина, имайки предвид, че това лято стартирахме Перископ и имах и шанса да работя в интересен проект, в рамките на който интервюирах впечатляващи жени от Грузия, Украйна и Армения. Факт е, че към края на лятото ми се пише и работи повече, отколкото в началото, значи все пак е имало ефект.


Но според мен причината е друга.

В стремежа си да правя нещо различно от академични дейности и журналистика, започнах работа в независима книжарница през май. В Щатите независимите книжарници дълги години се борят за оцеляването си поради много причини, като една от основните е, че Amazon може да си позволи да продава книги под реалната им корична цена, компенсирайки загубите с приходи от всички продавани стоки, произведени за жълти стотинки с кървав труд в Китай, Бангладеш и тъй нататък. Според някои данни, Amazon контролира от около 20% до половината от книжния пазар в страната, а според други – близо две трети. За състоянието на литературата в Щатите и превръщането ѝ в бизнес няма и да говорим сега, но какви са резултатите може да прочетете например тук.

На фона на тази печална картинка, независимите книжарници оцеляват. Между 1997 и 2020 г. броят им е намалял с около 12 % на 10 800 в цялата страна. Разбира се, това не става безкомпромисно – много от тях не могат да си позволят да предлагат качествена литература и зависят от продажбата на едни и същи „бестселъри“ (в кави, тъй като дори идеята за бестселър е измислица на търговците), които се различават единствено по годината на издаване и различния цвят на корицата.

Но покрай масовите книги, за които естествено има и масов читател, независимите книжарници са ключов културен център за общността и дават шанс на местните автори да представят и продават книгите си и да се срещат с читатели. Ролята на книжаря също е важна – да припознаеш една книга като своя, да я препоръчаш на клиент. В началото на лятото „Карай плуга си през костите на мъртвите“ бе самотно копие в дъното на серията за художествена литература. Американският читател рядко се интересува от европейска литература или поне така сме свикнали да мислим. Към края на август се надявам, че американският издател на Олга Токарчук ще може изненадано да ѝ се обади, за да ѝ каже, че множество бройки са продадени от една книжарничка някъде в Делауеър. Искрено ваша 🙂

Местните книжарници участват в множество инициативи не само на ниво град, но и регионално. Предстои например Фестивалът на историческата нехудожествена литература. Да, със сигурност говорим за популярна история, която би провокирала гримаси у много историци, но науката също трябва да бъде достъпна за масовия читател. Докато правим науката сложна в името на сложността (зад която се крият претенции), няма как да се сърдим, че никой не вярва на ваксини например 🙂 С оглед на това превръщането на книгата, литературата, и дори нехудожествената литература, в събитие на местно ниво си е огромен подвиг, поне в моите очи. И доказва, че достъпното не се равнява на опростачаване или принизяване.

Когато човек е пораснал в голям град, всички тези неща не му правят впечатление, защото ги приема за даденост. Дали кръстосваш улиците на София, Париж, или Амстердам, книжарниците и културните събития са норма. И макар и в САЩ независимите книжарници също да са концентрирани около големите населени места, съществуването на подобен културен център в щата и окръга, където съм в момента, е еквивалент на читалищна дейност в българската провинция.

Наистина се срещаме с определени хора и ситуации точно тогава, когато имаме нужда от тях. В началото на май т.г. прочетох увода към книгата на Пийт Дейвис Dedicated (превеждам като посветени или отдадени), в който авторът пише, че живеем във време на изобилие от избор и дори ни е трудно да решим кой филм ще гледаме, просто защото платформи като Нетфликс ни предлагат безкрайни опции. Дейвис е съгласен, че „когато една врата се затваря, друга се отваря“, но предупреждава, че имаме избор между толкова много врати, че рискуваме да изживеем живота си в антрето. Истинската смелост и революция в наши дни, твърди той, е да се отдадеш изцяло на една кауза. Именно такива хора всъщност пишат – и променят – историята. Мисля си, че независимата книжарница е пример за това: благодарение на усилията на шепа много смели жени на най-различна възраст и от най-различни страни, повечето клиенти с усмивка споделят, че това е любимото им място.

А на недоволните, които питат защо да купуват от нас, когато могат да поръчат по-евтино от Amazon, отговаряме с истината: че независимите книжарници са коректни работодатели, които плащат заплата, с която човек може да живее добре; че заплащането на пълната корична цена означава коректно заплащане за автора, издателя и всички останали, работили по книгата; че търсенето на привидно изгодна сделка важи само в краткосрочен план, но вреди на всички ни в дългосрочен; че когато подкрепиш с парите си местните бизнеси, всъщност подобряваш стандарта за цялата общност, тъй като финансираш локалната икономическа екосистема, вместо глобалните гиганти.

И така, с възхищение виждам как вярата в една кауза – местната книжарница – променя много по веригата. Че не просто един човек е достатъчен, а един човек може да бъде ключов в ежедневието на много. И научавам, че носим известна отговорност да вярваме в собствената си кауза, защото от нашата вяра нерядко зависи и вярата на другите. И наистина, посвещението е цяло изкуство. Контактът с такива хора те зарежда до такава степен, че се връщаш по-вдъхновен към своята работа.

Преди няколко дни се разрових из регистъра на българските читалища. Изненадващо е колко много от тях са активни, дори в региони като Северозапада. Декларациите, попълвани от самите читалища, се четат като странна поезия на разрухата – нужда от ремонт, липса на компютри, остарели библиотеки и тъй нататък. Доколко зависи от нас това да се промени? Почти изцяло. И други мисли по тази тема, които ще споделя по-нататък.

Важното е, че през изминалото лято видях в действие изкуството на посвещението и, като страничен ефект, просвещението. Дано употребя вдъхновението добре. Ще се връщам към този семпъл и приятно хаотичен текст, ако случайно забравя.

Photo by Nadia Sitova on Unsplash

Пропуснахме най-важната ваксина

През изминалите месеци, след като се ваксинирах, се върнах към нормалния живот. Ходих на работа и общувах с много хора от най-различни щати, без маска. Ходих на ресторант, музей, разхождах се сред големи тълпи – сравнително спокойна.

Но понеже група, определяща себе си като безстрашни хора, които не се плашат от вирус – но, забележете, не спират да говорят с тревога за „световния елит”, за „отровната ваксина и „голямото заключване” – продължават да боледуват все по-масово, американският Център за превенция и контрол на заболяванията препоръча, отново, носенето на маски на закрито.

От поне 150 години знаем как се разпространяват болести, какво работи и какво – не. Заради масовото ваксиниране днес сме забравили заболявания, които са причинявали ужасяващи пандемии. Благодарение на хигиената и медицината, населението е нараснало главоломно през последните 200 г.

Този прогрес, между другото, е навсякъде около нас – например в Париж на архитектът Осман (на характерният облик на този Париж се възхищаваме днес), където широките булеварди, преустроени пазари и канализация слагат край на ужасната мизерия, с която градът е известен в не един художествен роман, камо ли в историческите извори. Малко преди реновациите на града да започнат, през 1832 г. епидемия от холера убива хиляди.

Привилегията да откажеш ваксина и да отричаш заболяване е привилегия на модерните времена. Имаме я благодарение на същия прогрес, който отхвърляме. Макар че, забележете, антивакс наратива не отхвърля науката, а си я присвоява със свои учени, същия научен речник и похвати, които легитимират измислицата – което, разбира се, е иронично и щеше да е смешно в други времена.

Антивакс движението е органично в Щатите и изнесено навън, а за съществуването му тук си има легитимни причини, сред които обсебването на здравния сектор от безскрупулна алчност. Препоръчвам този филм по темата. Както всяка радикална реакция, и тази е в отговор на реално съществуващи проблеми, решенията за които обаче в този вид са напълно неадекватни.

Ако не друго, досега коронавирусът трябва поне да ви е убедил, че сме в информационна война – превземаме не градове, а факти, бием се за границите между реалността и фикцията. И, разбира се, някои експлоатират сложните тенденции като антивакс движението за свои цели – само вижте какво прави Русия.

Във войната за истината думите са оръжие. Във войната за истината елементарната логика се свежда до абсурд и се размива до видиотяване. Например същите хора, които чакаха стаден имунитет, днес порицават ваксинираните и ги питат какъв им е проблема – нали те са ваксинирани и са добре, защо трябва всички да се ваксинират? Във войната за истината забравяме, че живеем в общество, в което всички сме свързани. И това е само един пример.

Същите хора ще ви кажат, че те са свободно мислещи, докато повтарят нечии чужди думи, спуснати под формата на лесносмилаеми видеа и картинки – най-лесният медиум за комуникация. Макар да отхвърлят числата, те ви замерват със свои числа; макар да отхвърлят научната общност, те цитират своите учени. Поставяйки наравно по-малко от 1% от научната преценка с 99% от консенсуса, те твърдят, че това ги прави опозиция. И всичко това, разбира се, подплатено със самочувствието на онлайн средата.

Можем да обсъждаме абсурдите до безкрай, но истината е, че науката е категорична: веднъж придобито, определено вярване е почти невъзможно за изкореняване, дори с мощния арсенал на професионалист в сферата на комуникациите. Това е силата – и слабостта – на човешкия ум.

Разбира се, народната мъдрост знае това чудесно. Спомняте ли си руската приказка за мъжа, който се обръснал, но жена му рекла, че се остригал, и двамата се скарали толкова жестоко, че той решил да я удави? Дори давеща се, обаче, жената протегнала ръка над водата и само двата ѝ пръста, които правели движение като ножица, останали до смъртта ѝ. Стригана е брадата, стригана е.

Photo by Patrick Fore on Unsplash

Всъщност в цялата лудост на настоящият момент има нещо положително. Макар подмятането на думи като „човешки права“, „демокрация“ и подобни да е безумно в този контекст, то показва, че хората са се научили да ценят свободата си и да се уповават на по-висши ценности, дори когато те са криворазбрани.

И така, пандемията ни показа тоталният колапс на обществения договор, образователните и здравните ни системи, способността да водим разговор изобщо. За уж елементарни неща – че животът в общество означава и задължения. Че ако кихнеш в нечие лице без преграда – ами, просто не е хигиенично.

Пандемията ни показа уязвимостта на информационната ера и уби оптимизма. Даването на неограничен достъп до информация не води до освобождаване и демократизация, защото когато нямаме инструментите да боравим с една материя, често ставаме роб на глупостта и злонамерени сили. На хаоса.

Никога не бива да се изпада в детерминизъм. Хората са най-сложната система и неслучайно социалните науки трудно достигат до точните изводи на физиката и биологията. Но направете си един експеримент и сравнете карти на Щатите, където има най-ниски нива на образователни достижения, на качество на живот изобщо, с карта на местата, където в момента има най-силен ваксинален скептицизъм. Направете същото с Европа и вижте как скоростта на ваксиниране, на грижа за населението, върви по границите на Желязната завеса.

И тук мисля нещо, което може би ще изненада много: няма смисъл да убеждаваме никого, защото кризата вече се е случила – преди десет, двайсет, трийсет години.

Кризата се е случила, когато сме извръщали очи и сме си казали – какво като мнозинството е необразовано, бедно, мизерно. Нали ние сме добре?

Кризата се е случила, когато сме игнорирали системните проблеми на здравната система, лекарските шашми, уронването на доверието в лекарите, отношението към пациента. Кризата се е случила, когато смирено сме дали по 50 лв. на сестрите, за да се грижат за обездвижената ни баба или дядо, вместо да наддадем вой до Бога, че заслужаваме нормален живот и уважение.

Кризата се е случила, когато сме позволили на медиите да правят сензация и шоу, вместо журналистика.

Кризата се е случила, когато сме простили на политиците си пренебрежението към собствения им избирател.

Кризата се е случила, когато сме убеждавали децата си да ходят на училище, докато ни слушат как говорим с други родители, че в училище не учат кой знае какво, но да го завършат и да се махат оттам, да се уредят някъде и да си живеят живота. За какво ни е тая биология, физика, химия, психология и логика, етика и право… Пък и те учителите, горките, нископлатени и уморени, въобще не ги интересува и така или иначе не преподават, така че на децата да им е интересно, нали?

Кризата се е случила, когато сме правили демокрация без гражданско образование, без да се замислим за историята и генезиса на държавата.

Когато сме давали права без задължения, когато сме се задоволявали с клишета и сме позволявали на други да изпразват думите от смисъла им.

Въпросът не е дали и колко човека ще се ваксинират и в какво вярват хората, защото същите неща са се говорили и ще се говорят, вече забравени достатъчно добре, че да изглеждат като новост. Ще трябва да се научим да живеем с несправедливостта на предодвратимата смърт, защото вината за нея е колективна.

Във времена на екстремен индивидуализъм, пандемията ни припомня, че зависим едни от други. Че глупавият, бедният, богатият и умният в крайна сметка живеят в един споделен свят и във всеки един момент зависят един от друг. Зависят, защото природата не познава справедливост, а работи според установени правила и закони, които отдавна не спазваме, защото си въобразяваме, че сме над тях.

И така, числата ви, фактите ви, медиите ви нямат значение, защото за тях те са числата ви, фактите ви, медиите ви. И отдавна сме предали доверието си взаимно, защото всеки е гледал себе си и сега изведнъж сме изправени възмутени пред стар навик, все едно го виждаме за първи път. И остава да се презираме едни други, докато едните живеят, а другите умират. Стригана е!

Истинският въпрос е ще допуснем ли следващо поколение да порасне в суеверие и назадничаво мислене? Ще позволим ли и следващо поколение да бърка импулсите на страха и гнева с бунта и свободата?

Когато бурята утихне и преброим телата, ще оставим ли здравната система да върви постарому? Ще оставим ли образователната система да произвежда норма по квота, а не качество?

На какво ще учим децата си? Ще ремонтираме ли апартамента, буквално и преносно, оставяйки боклуците на площадката отпред? Ще се интересуваме ли от това, което се случва извън прага ни? Ще забравим ли, че разчитаме един на друг взаимно?

Ще пропуснем ли отново най-важната ваксина – тази срещу безразличието за случващото се в собственото ни общество?

Защото е важно тя да се постави рано и навреме.

Последствията, виждате, са страшни.

Джойсова горчивина с български нотки (to be continued…)

15 юни 2021 г.

Начало на читателския дневник.

Джойс е едно от онези писателски присъствия, които са навсякъде и до които все не стигам.

С един от най-ключовите за мен хора прекарахме хубав следобед на гроба на Джойс преди около два-три живота. Тогава ми разказа, че „Одисеята“ е четена по неволя, докато е бил прикован към леглото. И така се е влюбил в книгата. Самата аз се бях осмелявала няколко пъти, четох книгата на парчета, но цялата и дълбоко, както обичам да чета – така и не успях.

Гробът на Джойс в Цюрих.

Bloomsday – денят, наречен на главния герой на „Одисея“, се отбелязва на 16 юни, когато се развива и действието в романа. Сюжетът приключва в ранните часове на 17 юни, когато пък е рожденият ми ден :).

Следвала съм стъпките на Джойс без да го знам, най-вече в Париж. Близък ми е и като имигрант, пишещ за родното място, с което се отдалечават през годините, но което остава централно в творчеството му. Възхищавам се и на способността му не само да надмогне, но и интелигентно да презира национализма посвоему, без това да пречи да превърне родното си място в изкуство.

Реших, че това лято ще се преборя с Джойс. Не само поради привличането, а и тъй като се намирам на кръстопът и някак интуитивно посягам към него. Всяка книга и автор си имат правилен момент, поне така си мисля. Сега е лятото на Джойс.

Но поводът за този текст е малко по-друг. През годините, когато съм учила историята на Ирландия, се е случвало в главата ми да се появят абстрактни нишки, които да свързват двете държави и културите им – България и Ирландия, колко странно звучи като комбинация. Но упорито ми се струваше, че се оглеждат една в друга.

Вчера четях биографията на Джойс – защото намирам за много успокояващо да знам, че и най-големите умове са страдали от липса на смисъл, плащали са сметките с рутинна работа и са имали желание (в случая на Джойс дори са се опитвали, за щастие безуспешно) да изгорят ръкописите си. Не, че се сравнявам с тях – не бих посмяла. Но някак прави живота по-поносим.

Първото издание на „Одисеята“ в съвършено синьо.

И така попаднах на стихотворението Gas From a Burner, посветено на един от първите издатели на Джойс, който унищожава ръкописа му. Не бих могла да намеря по-добра аналогия за написаното от diss (от хип-хоп културата, в които куплети обикновено безмилостно и остро се обиждат ответни страни). Лирическият аз на Джойс дори събира публика, преди да започне тирадата си.

(Също така и не съм вярвала, че ще мисля дефиниция на diss за потенциално по-рафинирана публика :)) Малко сухо, но ще ми простите.)

Следните стихове привлякоха вниманието ми:

“… But I owe a duty to Ireland:

I held her honour in my hand,

This lovely land that always sent

Her writers and artists to banishment

And in a spirit of Irish fun

Betrayed her own leaders, one by one… “

Думите на Джойс ми се сториха ехо на:

Левчевото

Между арктическия кръг
и Тропика на Рака
( между страстта
и мисълта )
и толкова далече от небето!-
цъфти една земя
красива
и богата –
земята на убитите поети…

Славейковото

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
“Аз не зная! Аз не мога!” – общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…

Може би и мъничко от Ботевата ирония и горчивина.

Наскоро пък Димитър Кенаров припомни и едно позабравено и прекрасно! есе на Георги Марков за честването на Ботев:

„Но той [Ботев] е самотният човек, който стои между камънаците в тъмнината на Балкана с цялата горчивина на човек, излъган от един народ, с предчувствието на куршума, който след няколко минути ще дойде (отпред или отзад?), за да го превърне от живо същество в легенда. Той е онзи, който пише на един приятел: „Достигнах до такова жалостно положение, което не мога ти описа. Живея съвършено бедно; дрипите, които имам, се съдраха и ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самия край на Букурещ, в една ветрена мелница заедно с моя съотечественик Васил Дякона. За препитанието ми не питай: едвам на два-три деня намираме хляб да си уталожим глада… При всичкото това критическо положение, аз пак си не губя дързостта и си не изменям честното слово…“.

Мисля, че с напредването на лятото ще дописвам този текст, който и сега е в доста свободна форма. Например през 2019 г. се разрази дебат дали Джойс трябва да бъде върнат в Ирландия. Иска ми се да помисля и да почета повече за връзката на Джойс с родината, с надежда така да разбера и своята по-добре. Ще ми се и да задълбая повече в историческите паралели между Ирландия и България. Сигурна съм, че ще открия още сравнителни елементи и в литературата. Така че – ако ви се чете и ви е интересно, тук ще съм. Нека този пост започне един своеобразен читателски дневник – ужасно неформален :).

Междувременно може да ми пишете чели ли сте Джойс и какво мислите. Ще се радвам.

Затишие след буря

Трябваше да измине близо месец от преместването отвъд океана, за да изляза от другия край на тунела и да осъзная колко трудна е била последната година и малко.

Може би не вземах достатъчно насериозно предупрежденията, че семената на двете пандемични думи – предпазване и изолация – ще избуят в плевели. Сега разбирам, че вероятно съм сред онези, които се предпазиха от боледуване (втора ваксина идната седмица!), но не успяха да се погрижат по същия начин за ума си. Нито едното, нито другото е по-добре или зле. Живот – просто е. Човек не излиза от криза без драскотини.

Още преди пандемията свръхпроизводството на мнения и новини беше започнало да ме изтощава. Академичната среда – също. Последната година само задълбочи процеса и доведе до много повече мълчание, включително и спрямо близки. Изолацията, в някои случаи, премина здравословни граници. В други породи екстремни реакции.

Наблюдавах го не само у себе си – тонът в социалките се изостри, много хора намериха пристан и контакт онлайн, къде за добро, къде за да се излагаме с недообмислени думи. Но хора сме. Дали изолацията и двуизмерния свят не поомачкаха човешкото и осъзнаването за неговата крехкост?

За последната година научих, че е възможно човек да бъде продуктивен и да постига набелязаните успехи, без да усеща удовлетворението и радостта от тях. Смятах, че да се сринеш означава да не можеш да изпълняваш преките си задължения – докато отмятах задачи в графика, казвах си, всичко е наред.

Сега знам, че депресията не е дупка, а липса, отсъствие.

Като „бялото мъчение“, в което жертвата е напълно лишена от възприятията си – слух, зрение, дори мирис.

И сега – какво? Думите още идват трудно. Затова и по-рядко говоря. Но през изминалата година преоткрих много:

колко е важно да говориш с хора, които мислят различно от теб, без да реагираш;

в този ред на мисли – колко е важно да прощаваш, защото

е важно да помниш, че повече неща ни свързват, отколкото ни делят.

Колко е важно да прегръщаш приятелите си, когато можеш;

колко е хубаво да печеш домашен хляб, когато не ти остава сила за нищо друго;

колко е важна топлината на слънцето, разходките и часовете, в които не правиш нищо;

колко е важно семейството – независимо дали родното или избраното, в зависимост от обстоятелствата;

колко е важно да обръщаш внимание на цветята и птиците;

колко е важно да култивираш у себе си смирение, благодарност, търпение.

Колко е важно да знаеш, че нищо – нито цели, нито дипломи, нито работа – не може да донесе радост, ако човек не е в мир със себе си, ако не се отдаде и не приеме собствената си природа. И ако няма кой да те прегърне и да ти каже „Наздраве!“ за успеха, някой от плът и кръв, без екрани, обхвати, жици.

Колко е важно да бъдем заедно! Бях забравила…

Колко е важно да пуснем гърлото на живота, без да се мъчим да го изтискаме докрай, и да го оставим да ни изненадва. И колко е важно да вярваме, че и това ще мине. Няма да е все така. И това, всъщност, е най-хубавото.

И сега – какво? Очаква ме едно спокойно лято, семпло като топъл хляб. Слънце, лека работа с книги, и маята на най-различни хора и техните истории – за да бухне хубаво живота, отново.

Събуждам се. И се надявам скоро да имам още хубави новини.

Пишете, четете, скоро и слушайте (за това – идните седмици), до близки срещи (за това – надявам се също). Въобще, обаждайте се.

Хора да жужат наоколо, с добро. Това ми трябва. И май не съм само аз.

Пътят към рая.

Картините в материала са на Джон Роджърс Кокс, когото аз наричам американския Рене Магрит.

Краят на Джейн Остин или да си произведеш дезинформация

От време на време (да не кажа редовно) в българското медийно простраство разни медии, включително свестни, препечатват съмнително съдържание, създадено волно или неволно от техни западни колеги, без да правят елементарна проверка на фактите.

Често обект на подобна миз- и дезинформация са теми от културния и социалния живот – уж премахването на един или друг класически автор, оспорване на актуалността на дадено историческо течение и т.н.

Още по-често подобен дебат не само не съществува в такава форма в академичните среди, но и е далеч по-балансиран, критичен и нормален, отколкото се представя в кратките текстове на автори, които – поне привидно и простете за прямата диагноза – нямат никаква представа за какво изобщо пишат.

Тази статия как се произвежда дезинформация покрай рутинна историческа работа с творчеството и живота на Джейн Остин (за който процес средностатистическият читател надали знае много, тоест работа на медиите е да информират адекватно след разговор с историци и литературни специалисти, да речем) е чуден пример как работи подобен тип миз- и дезинформация.


Взема се реална информация: музеят на Джейн Остин решава да обнови базата си с информация за колониалната ера, към края на която Джейн Остин е живяла и относно която дори е имала много силни възгледи.

Чрез умишлено пропускане на определени факти и контекст, плюс ползване на прийоми, които провокират емоции, информацията се изкривява до неузнаваемост и стадий, в който медийният потребител си казва – ми то не е вярно, ама не е и невярно. В този случай – Джейн Остин станала жертва на т.нар. cancel culture. Значи тук дори имаме и елемент на страх – познатото нам, онова, с което сме свикнали, е под заплаха, забранява се и някой ден ние самите ще паднем жертви. Едва ли има по-първичен инстинкт. Нищо, че в мнозинството подобни случаи, когато стане въпрос за дълбочина, конкретика и примери по темата, и се разкрие цялостната картина, става ясно, че заплахата се е смалила значително или става напълно абсурдна.

Е, добре де, значи разбираме, че случаят изобщо не е такъв, но защо пък тогава изобщо трябват ревизии и обновления (отново – липсва знанието, че това е част от практиката на историческата наука и кураторството изобщо).

В такава ситуация на противоречие идва инстиктът, който всички притежаваме – да възприемаме и задържаме информацията, която отговаря на емоционалните ни представи за света. Тоест, по Джейн Остин, разумът си отива, остават чувствата.

Така се поражда абсолютно нерелевантен дебат по несъществуваща тема, тоест може да се пише още, да се пускат свързани статии, картинки и т.н., да се нагнетява и поляризира общественото пространство с лагерите „за“ и „против“ – също друг наш емоционален инстинкт за делене. Естествено, играе се и доста умело със социално-културния контекст, в който всички живеем.

А целта е една: да генерира трафик и продава. Множество изследвания в сферата на комуникацията са категорични, че това става най-ефективно по два начина: чрез хумор или провокиране на гняв и страх. Просто казано – патетичните, прибързани и повърхностни реакции онлайн правят пари.

По същата причина разни други български медии публикуват „всички гледни точки“ – не защото са пропуснали липсата на солидна аргументация и факти, за да има реален дебат и повече от една гледна точка, а именно защото осъзнават, че произвеждат шум и зрелища; че 100 човека ще коментират, 200 ще се ядосат, още 100 ще споделят, още 300 ще чуят и т.н.

Какво е решението? Няма еднозначен отговор. Истината е, че особено в областта на социалното и хуманитарното, подобни игрички с общественото мнение и комуникацията са трудни за овладяване, тъй като малко хора осъзнават оскъдната си експертност по такива теми, за разлика например от ядрената физика (макар че сега се замислям, че интернет направи от всички ни имунолози, тъй че знае ли човек).

Анекдотичните доказателства виреят особено добре в разговори за история, политика, култура и социалното изобщо, тъй като в един или друг момент всички имаме досег с тези сфери, те са част от живота ни.

По-добро образование за журналистите в дигиталната ера, тясна работа със специалисти в съответните сфери и добро познаване на емоционалните техники за манипулиране на информация би било добро начало. В идеалния случай бихме имали и съзнанието, че знаем толкова малко в собствената си ниша, какво остава за света изобщо. И че ако нещо онлайн ни ядосва или провокира, вероятно трябва да погледнем под повърхността. Но тук вече се размечтах и забравих, че все пак сме хора.

Може би е хубаво поне да запомним, че социалната ни и културна сфера днес определено преживява криза на идентичността. И да, в нея със сигурност има крайности – може би дори повече от две – които шокират със своята категоричност, тоталитарно мислене и понякога жестокост. Но цялостната картина е толкова по-сложна, многопластова и балансирана, че тревогата е ненужна.

И че все пак: несъгласието с мнението ни, нажежените спорове, заклеймяването на дадена практика, отричането на определени феномени или дебатите за прочит на важни събития е много по-различно от практиките цензура, линч, съд – думички, които доста свободно се подхвърлят наоколо, редом с ултрапопулярните фашизъм и комунизъм. Подобни сравнения са несериозни.

Много по-тревожна е тенденцията медии и политици да експлоатират тази криза за свои цели – защото за разлика от забраната на Джейн Остин и гореспоменатите преувеличения, тя е напълно истинска. Последствията от нея – също.

Изображение: Andrey Metelev, Unsplash

Отговорността започва пред урната

Преди няколко дни в социалките мернах следния коментар, цитиран по спомен:

„Гласувам, защото не искам да знам кой ни е премиер и кой ни е президент.“

Без изобщо да познавам автора или да претендирам да съм разбрала правилно думите му, това изказване ми се стори много сбъркано.

Гласуваме, не за да абдикираме от по-нататъшна отговорност или да я прехвърлим другиму, а за да изберем хората, които ще държим отговорни – неуморно и максимално критично – през следващите четири години.

Живяла съм в три държави, които често са идеализирани в България по един или друг начин. И в трите ми е правило впечатление едно – разбирането, че демокрацията никога не е крайна цел, а продължаващ процес.

В този процес участват не само класическата тройка – съдебна, законодателна и изпълнителна власт; напротив, в XXI век имаме повече от достатъчно основание да считаме, че обществата ни са еволюирали и четвъртата власт – медиите, както и петата власт – академичната и научна общност, играят съществена роля в него.

А най-важна от всички е шестата власт: на активния избирател и гражданин, част от общество, който вече не ограничава политическото изразяване но делегиране на глас пред урната, а и подписва петиции, обръща се директно към своите представители, участва в граждански сдружения, подкрепя каузи и гласува по определени проблеми и конкретно за определени политики.

Демагогията и популизмът се раждат тогава, когато гражданите пожелаят никой да не им досажда и подарят отговорността за собствения си живот и добруване другиму. Тогава приемаме за чиста монета празните обещания на харизматични лидери; гласуваме „срещу“ някого или нещо, а не „за“ конкретни решения; ставаме част от безлика маса, с чиято уж „народна воля“ се погазват закони, овладяват се медии и се подчиняват ключови институции.

Да, разочарованието от реалността понякога е силно – самата аз, в момент на силни емоции, съм обмисляла протестен вот или бойкот, захвърляне на всичко, обземала ме е и тотална апатия към действителността. Но сме хора, защото можем да си служим с разума отвъд емоциите. А разумът казва, че няма лесни битки. И че битката между доброто и злото, които всички носим в самите нас и между нас, е вечна – класическата истина на древните текстове, на всяка приказка, на всяка притча.

Дали поколението на промените е очаквало демокрацията да е утопия, универсално решение, спасение, оправия? Сигурно. Аз поне съм откърмена с този мит и сблъсъкът с истината бе труден.

Всъщност е време да разберем, че демокрацията не е съвършен режим на управление, нито идеал. Демокрацията не елиминира човешката жестокост, алчност и грандомания, нито неравенствата и несправедливостите. Демокрацията не гарантира отсъствие на демагогия и лъжи, нито заигравката с най-долните човешки инстинкти за лична облага.

Единственото, което демокрацията предлага, е свободата да им противостоим.

Затова и отговорността започва, а не свършва, пред урната.

Гласувайте, ако все още не сте го направили.

А през другото време – нека даваме глас, огласяваме, нека използваме гласа си и да изискваме, неуморно, той да бъде чуван и зачитан.

Ден на поезията (стихотворение от Валери Петров)

Отдавна не съм писала в блога, но иде цяла по-свободна седмица, та не се знае. Няколко неща стоят и зреят в чернови.

Междувременно ви подарявам едно стихотворение от „Сатирични поеми“ на Валери Петров, прекрасно издание, което любимата Ан Фам ми подари с автограф от автора, макар не с лично посвещение. Честит ден на поезията и първа пролет 🙂

 

Малкият Страх

Пеперуди сини, бели

над градините летели

кацали си по листенцата

и флиртували с цветенцата.

Слънцето в небето ясно

всичко правело прекрасно,

но все пак една от тях

казала си с малък страх:

– Весел е тоз волен полет,

но е къса всяка пролет.

Много променлив е климата,

идват вихрите на зимата.

Я навреме да се скрия

от възможната стихия! –

Да се скрие, но къде?

Ей я, почва да преде,

пуска плюнчица леплива,

в плюнчицата се увива

ту насам и ту натам,

с малко свян и малко срам,

ей я, скрита като в кула,

бръмка вътре във пашкула.

– Ах, че хубаво е тука!

Дъжд не плиска, град не чука.

Аз не съм против хвърченето,

но ще мине и без мене то.

Мога да съм пеперуда,

без да хвъркам като луда! –

Без да хвърка! Би било

не непоправимо зло,

но не минало се време

почнало да ѝ се дреме

и така и не разбрала,

че променяла се цяла,

че очите ѝ красиви

ципици покриват сиви,

че се слепвала устата,

че изчезвали крилата,

че добивала, горката,

нова форма грозновата.

Де са прежните безумия?

Свита като малка мумия,

само във последен миг

тя надала таен вик:

– По тоз път къде ще ида?

Леле мале! Да не би да?…

Да не би да! Да не би да!

Била вече какавида!

Вече непробудно спяла

и в съня таз песен пяла:

– Какавидите не пеят!

Какавидите немеят!

Какавидите не смеят

по човешки да живеят!

– Ясно! – всеки тук ще каже, –

Ясно и преясно даже!

Че е ясно, е добре,

но как можел да се спре

насред път процесът грозен

опакометаморфозен?

И след половин година

сред зелената градина

от пашкула изпълзяла

гърчава гадина бяла –

нашата заспала пленница

била станала гъсеница!

А гъсенишкият вид

с апетит е знаменит

и сред пърхането прелестно

скърцане се чуло челюстно…

Гледат пъстри пеперуди,

всякоя се чудом чуди:

Кой е пъпките изял?

Кой – оголил храста цял?

Кой изпасал е цветенцата?

Кой надупчил е листенцата?

Тъй се чудят и се маят

и не знаят и не знаят,

че таз грозна поразия

сторила е не стихия,

не промяната на климата

и не вихъра на зимата,

а една, една от тях,

почнала със малък страх.

Jeremy Lishner, Unsplash

Заглавна снимка: Meg Jerrard, Unsplash

За българската история през историята

Някак се случи така, че в навечерието на 3 март чета нещо интересно за историята на българското образование… по история 🙂 Същевременно, отново в навечерието на 3 март, попаднах на програма на партия, самоопределила се като „патриотична“, която агресивно обещава на българите завръщане към ценности, традиции и тъй нататък, с ясната заявка, че това не са ценности на някакви си други хора, а изконни, само наши си. Макар че аз самата чувствам септемврийските национални празници като по-близки, днешния ден все пак е хубав повод за разговор.

Затова реших да споделя с вас няколко извадки. Отначало бях добавила свои размисли към тях, но после прецених, че те говорят достатъчно сами за себе си. Цветана Иванова – авторката на „Преподаването на история в българското училище – традиции и съвременни проблеми“, ни превежда на чист и хубав език през важни ценностни ориентири в българската история, погледнати през призмата на образованието по история.

Тръгваме от Възраждането с ясната нагласа, че в Европа това е период на раждането на нацията изобщо като конструкт, който заменя остарелите форми на обществена организация – класическият пример на Франция е от монархия към нация. Мъничка вметка: историческото образование изобщо слабо набляга на идеята за нация и национална държава като човешки продукти. Някак пропускаме да си обясним – поне на ниво широка публика – че България на хан Аспарух има малко общо с възрожденска България. Ако темата ви е интересна, има редица добри и вече класически трудове по темата, например този, а с радост бих препоръчала (и приела препоръки, разбира се) за други.

В годините на османско владичество, разказва г-жа Иванова, функциите на историята са:

„идентифицираща (отговарят на въпроса кои сме ние), консолидираща (обединяват всички българи) и национално отграничаваща (показват ни като различни от другите народи в границите на Османската империя).“

Иванова описва и най-ранния исторически учебник, замислен именно като такъв – публикуван през 1836 г., преведен от Анастас Кипиловски, който допълва оригиналното издание със свои размисли по темата:

В своите размисли той развива тезата, че историята на българите трябва да бъде преподавана като част от световната история, от общия исторически процес, и то не абстрактно, а с необходимата нагледност, която да поддържа у учениците чувството и представите за място, време и синхронност. Паралелно с идеята, че българската история е част от общочовешката… Независимо, че в текста се откриват елементи, свързани с легендарно-митологични интерпретации в историята, например библейският разказ за потопа, чрез тази книга българският читател получава възможност да се докосне до четиво, наситено с факти за историята на всички народи по света, с богата информация за тяхната култура и постижения в областта на науката и техниката.

След Освобождението се създава централизирана училищна мрежа и „светска образователна система по европейски образец“. Изграждането на такава образователна система

„се схваща от българските политици като част от формирането на модерната буржоазно-демократична държава. Известните историци Марин Дринов, като ръководител на Отдела за народно просвещение при Временното руско управление, и Константин Иречек, като министър на просвещението в годините 1881–1882, са едни от „строителите” на модерната образователна система в Княжество България.“

Законът за народните и частните училища от 1885 г., подготвен от либералите начело с Каравелов, си поставя за цел модернизацията на образователната ни система и разработва план, който

Включва гражданско учение към обучението по история, както и изучаването на стара история, средновековна обща – заедно с българската. Иванова подчертава, че: „В тази подредба на учебния материал откриваме заложен един много важен принцип – за паралелното (синхронно) изучаване на национална и обща история.”

В учебниците от първите десетилетия след освобождението националното е силен водещ елемент, но се комбинира и с изграждане на широка гражданска грамотност, четем.

Нерешеният напълно с Освобождението през 1878 г. национален въпрос извежда като естествен ценностен акцент в историческото образование националната идея. Тя е последователно развита в следосвобожденските учебници, но без да създава стереотипи за „другите” и съседите, тъй като водеща всъщност е тезата за културната близост между южните славяни, за съвместните борби и политическо сътрудничество през ХІХ в. В учебниците липсват нетолерантни нагласи към Османската империя и турците. Не се откриват и шовинистични внушения.

Прави впечатление силното обвързване на историческото образование в първите години на XX в. с гражданската функция и отговорности. Разбира се следва да се отбележи, че въвеждането на редица национални празници и ритуали става в контекста на няколко национални катастрофи, често пъти с цел да се повдигне националното самочувствие и дух.

Една от тогавашните главни фигури в методиката на обучението, цитирана от Иванова – учителят Никола Станев – заявява, че е

„необходимо историческото преподаване да се извършва така, че изучаването на историята да помага на разбирането на сложните и разнообразни явления от заобикалящия ни обществен живот”. Учителят трябва да работи не само за заучаването и развитието на паметта, но и за развитието „ума на ученика”, така че да му дава опори за ориентация в съвременния му обществен живот… чрез изучаване на старото могат да се изучат и разберат днешните политически, обществени и икономически форми на държавен живот…”

„В никакъв случай историята не трябва да е изключителен разказ за войните и държавните дейци, тя по-скоро трябва да бъде разказ за събитията, които стават в мирния живот на хората, като се посочва как тези събития са се появили в науката, изкуствата, езика, литературата, икономиката, обществения и религиозния живот на народа, така че живо да се очертае завършеният образ на една епоха, да се обръща внимание на дълговременните резултати…”

В резюме, Иванова заключава:

Историческото образование от Освобождението до 1944 г. се развива като неделима част от европейското културно пространство и либералния образователен модел. Образците, които разработват и популяризират първите български методици, са базирани на достиженията на европейската и руската дидактика, методика и педагогика. Процесът на конструиране на образователната парадигма е свързан и с безспорните достижения на българската историческа наука през този период, които намират приложение в училищната литература. Този комплекс от обстоятелства допринася за изграждането на модерно, адекватно на нивото на развитите европейски страни училищно историческо образование, което има за цел паралелното развиване на националната идентичност, гражданската култура и приобщаването на българите към общохуманните ценности, присъщи на европейския либерализъм.

Подходът към историята като наука се променя радикално след 9 септември 1944 г., когато България е откъсната, по думите на Иванова, от общоевропейските тенденции.

Като нови елементи тя изброява заместването на подхода за обясняване на процесите и явленията с въвеждането на идеологически и политически стереотипи, които изграждат еднозначна интерпретация на историята.

„… историята се изпълва с фрапантно-манипулативни оценки за исторически личности, издига се тезата за фашизъм на власт, антифашистко народно въстание от 1923 г. и мн.др. Обучението по история в училище е напълно подчинено на целите на комунистическото възпитание. То получава подчертано пропагантни задачи. На проведено през 1948 г. специално съвещание се „изяснява” смисълът на идеологическото преустройство на училищното образование. Написват се нови методически упътвания, които имат характер на задължителни правила. Това е съпроводено с чистка по политически принцип сред учителите, като често новоназначените нямат нито квалификация, нито опит, но са безпрекословно верни на комунистическата партия и готови да налагат новия мироглед с всички средства. Осъществява се и пълна подмяна на учебниците по история, чрез които се транслира марксистко-сталинистката интерпретация на историята.”

Особено внимание се обръща на възможностите за идейното комунистическо възпитание на младежите чрез историята, за което се прави специален подбор на учебното съдържание, като на места се стига до откровени неистини и фалшификации… Шаблонизираните оценки на събития, личности и процеси стават единствено възможната гледна точка. Затова и този стил на обучение се нарича рецептурен, догматичен, командно- административен. Той се отличава със своята неестественост, идейно-политическа тенденциозност и фрапираща манипулативност99. От историята като учебен предмет се очаква да обслужва политически и идеологически тоталитарната комунистическа система. Идеологическите задачи, заявени недвусмислено и безапелационно, водят до почти пълно заличаване на разликата между историческо познание и политическа пропаганда.

Случилото се след 1944 г. води до превръщане на историята в инструмент за идеологическа пропаганда. Тези тенденции се запазват и през 60-те години, като Иванова подчертава, че това е в разрез не само с европейския образователен модел, но и с националните традиции.

(Хубава книга, за която се сетих, докато четях тази част и препоръчвам горещо, е „Цензурираните класици” на Михаил Неделчев.)

в годините, когато българското историческо образование залива общественото съзнание с пропагандни комунистически митове, демократичният свят полага усилия да култивира ценностите на гражданското общество, които се превръщат в ориентир за прочита на миналото и неговото преосмисляне с оглед цялостната хуманизация на обществата. В периода 50-те – 80-те години на ХХ век в Европа съжителстват два образователни идеала за историческото обучение – западният – либерален, поставящ човешките права за главен ориентир в преподаването на история, и източният – тоталитарен, грубо идеологизиран и дехуманизиран, към който се причислява и българското образование.

След смъртта на Сталин през 1953 г. в комунистическите държави под влиянието на СССР започва преоценка на гореизброените фактори. Иванова отбелязва, че за нови теоритични достижения в обучението по история може да се говори между 60-те и 80-те години. Но политизираният прочит на историята остава.

След падането на комунистическия режим наблюдаваме определена модернизация и промени в преподаването на история, както и старание за премахване на политико-идеологическите функции, обратно синхронизиране на българската образователна система с европейската, нови учебници.

„Трансформацията е свързана и с процеса на хуманизация на историята, който включва принципа за разглеждане на историята в тясна връзка с правата на човека и процеса на демократизация, т. е. историята като училищен предмет да бъде основа за приобщаване на младите хора към демократичните норми на обществото, анализ на фактите да се прави през призмата на социалните и културните ценности, да се разглеждат комплексно историко-социалните проблеми, да се търси баланс между политическа и културна история, националната история да се разглежда в европейски и световен контекст.

Процесът на преустройство в българското историческо образование е свързан с деполитизацията и отстраняването на т. нар. „бели петна” в историята. С този термин се обозначава наложеното по политически причини премълчаване на факти или тенденциозни, неверни оценки, поради изискването за спазване на „политическа хигиена” в учебното съдържание по време на комунистическия период. Най-ясни примери в това отношение биха могли да бъдат: интерпретацията на участието на Русия в историческите процеси в България; оценката на исторически личности (пак поради отношението им към Русия – много характерен в това отношение е Стефан Стамболов); ползването на понятията фашизъм – антифашизъм, империализъм, монархо-фашизъм и др. под.”

Както Цветана Иванова, така и ние можем да заключим, че налице е позитивна трансформация. Разбира се, има още какво да се желае, но можем да се надяваме, че израстват по-млади поколения, за които историята не е инструмент за пропаганда, прокарване на политически убеждения, рецитиране на клишета, или оправдаване на омразата към другия. При разговор по темата с учител по история за материал, който би трябвало да излезе тази събота в „Тоест“, си казахме, че е много важно да се прави обективна оценка на историята – включително на тоталитарните години, от всички страни – и да не се залита към крайни оценки.

Останалите изводи – на кой период отива повече политическото инструментализиране и профанизиране на историята например; или страхът от „другия“, обикновено някъде от Запад, който ще ни наложи някакви „не наши ценности“; или пък използването на националната идентичност като маркер за агресивно разграничаване от другия – оставям на вас 🙂