Ден на поезията (стихотворение от Валери Петров)

Отдавна не съм писала в блога, но иде цяла по-свободна седмица, та не се знае. Няколко неща стоят и зреят в чернови.

Междувременно ви подарявам едно стихотворение от „Сатирични поеми“ на Валери Петров, прекрасно издание, което любимата Ан Фам ми подари с автограф от автора, макар не с лично посвещение. Честит ден на поезията и първа пролет 🙂

 

Малкият Страх

Пеперуди сини, бели

над градините летели

кацали си по листенцата

и флиртували с цветенцата.

Слънцето в небето ясно

всичко правело прекрасно,

но все пак една от тях

казала си с малък страх:

– Весел е тоз волен полет,

но е къса всяка пролет.

Много променлив е климата,

идват вихрите на зимата.

Я навреме да се скрия

от възможната стихия! –

Да се скрие, но къде?

Ей я, почва да преде,

пуска плюнчица леплива,

в плюнчицата се увива

ту насам и ту натам,

с малко свян и малко срам,

ей я, скрита като в кула,

бръмка вътре във пашкула.

– Ах, че хубаво е тука!

Дъжд не плиска, град не чука.

Аз не съм против хвърченето,

но ще мине и без мене то.

Мога да съм пеперуда,

без да хвъркам като луда! –

Без да хвърка! Би било

не непоправимо зло,

но не минало се време

почнало да ѝ се дреме

и така и не разбрала,

че променяла се цяла,

че очите ѝ красиви

ципици покриват сиви,

че се слепвала устата,

че изчезвали крилата,

че добивала, горката,

нова форма грозновата.

Де са прежните безумия?

Свита като малка мумия,

само във последен миг

тя надала таен вик:

– По тоз път къде ще ида?

Леле мале! Да не би да?…

Да не би да! Да не би да!

Била вече какавида!

Вече непробудно спяла

и в съня таз песен пяла:

– Какавидите не пеят!

Какавидите немеят!

Какавидите не смеят

по човешки да живеят!

– Ясно! – всеки тук ще каже, –

Ясно и преясно даже!

Че е ясно, е добре,

но как можел да се спре

насред път процесът грозен

опакометаморфозен?

И след половин година

сред зелената градина

от пашкула изпълзяла

гърчава гадина бяла –

нашата заспала пленница

била станала гъсеница!

А гъсенишкият вид

с апетит е знаменит

и сред пърхането прелестно

скърцане се чуло челюстно…

Гледат пъстри пеперуди,

всякоя се чудом чуди:

Кой е пъпките изял?

Кой – оголил храста цял?

Кой изпасал е цветенцата?

Кой надупчил е листенцата?

Тъй се чудят и се маят

и не знаят и не знаят,

че таз грозна поразия

сторила е не стихия,

не промяната на климата

и не вихъра на зимата,

а една, една от тях,

почнала със малък страх.

Jeremy Lishner, Unsplash

Заглавна снимка: Meg Jerrard, Unsplash

Snow in Amsterdam

I find myself missing the heavy winters of my hometown. Yesterday we were lucky enough to see Amsterdam covered with a thin layer of snow, looking like a glazed dessert 🙂

It melted away as quickly as it came and the birds are back to singing as if spring is just around the corner, so I thought I’d share with you a poem I found yesterday and loved.

The Dipper  
 BY KATHLEEN JAMIE

 It was winter, near freezing,
 I'd walked through a forest of firs
 when I saw issue out of the waterfall
 a solitary bird.

 It lit on a damp rock,
 and, as water swept stupidly on,
 wrung from its own throat
 supple, undammable song.

 It isn't mine to give.
 I can't coax this bird to my hand
 that knows the depth of the river
 yet sings of it on land.

Keep warm & stay safe.