Роман, който влиза с взлом в детската стая на Прехода, взривява премълчаното, хваща за гърлото и започва един разговор, болезнен, но и разбиращ. Разговор, който отдавна трябваше да бъде проведен, в който има напускане и завръщане, американска мечта по неволя и вина по български. Смело, талантливо и остро писане с ум, талант и сърце. Един от най-силните дебюти, с които съм се срещал в последните години. Незаобиколим.

Георги Господинов, писател и редактор

Бистър, резлив като утринен студ е дебютният роман на Йоанна Елми. Книгата не си поставя за цел да разкаже за Прехода, нито за нелегалната емиграция, нито за живота на три поколения жени и болката, преживявана като вина. Просто разказва, както се отварят шкафове в опустяла къща. Виждате сами.

Зорница Христова, преводачка, издателка, журналистка и автор в рубриката „По Буквите“ в „Тоест“

Но това не е женски роман, не е и емигрантски роман. Всъщност е много любопитно да проследи човек в колко „калъпа“ умело е избегнал да се напъха този роман, колко етикети не пасват на същността му. За какво е всъщност? За порастването, за болезненото проправяне на път през оковите на семейните обременености, комплексите на социалната среда, унаследената вина? За малките лични трагедии на фона на посткомунистическа България, които до такава степен смазват духа, че единственото спасение изглежда навън, по-далеч от тук? Може би донякъде е пост-емигрантски роман, в който липсват розовите очила, през които емигрантът гледа на новия свят, преди да се срещне очи в очи с нея. Децата на 90-те вече не носят розови очила, рационалното при тях е водещо. Пост-емигрантски, и защото в него нахлуват реалностите на новия свят – космополитният човек вече не стиска в ръката си еднопосочен билет; има заминаване, но и завръщане, и ново заминаване. Домът е нещо по-различно от географски координати, той е съвкупност от преживявания. Носим го със себе си, където и да сме.

Георги Грънчаров, Библиотеката

Най-много ме впечатли умението на Йоанна Елми да представи света, човешките взимоотношения, но най-вече злото по един сложен, многопалстов начин, който не непременно те кара да заемаш позиция (но ти неминуемо го правиш), който разколебава осъждането и гнева и ги трансформира в тъга, внимателност по отношение на крайните позиции и съчувствие. Но не просто към жертвата или жертвите, а едно усещане за емпатия към човешкото в неговата цялост, с всичките му грехове. 

Това е семейна история през погледа на млада жена, която е описана по безкомпромисен и ужасно талантлив начин.

Емануил Видински, писател и редактор в „Литературен вестник“