Ден на поезията (стихотворение от Валери Петров)

Отдавна не съм писала в блога, но иде цяла по-свободна седмица, та не се знае. Няколко неща стоят и зреят в чернови.

Междувременно ви подарявам едно стихотворение от „Сатирични поеми“ на Валери Петров, прекрасно издание, което любимата Ан Фам ми подари с автограф от автора, макар не с лично посвещение. Честит ден на поезията и първа пролет 🙂

 

Малкият Страх

Пеперуди сини, бели

над градините летели

кацали си по листенцата

и флиртували с цветенцата.

Слънцето в небето ясно

всичко правело прекрасно,

но все пак една от тях

казала си с малък страх:

– Весел е тоз волен полет,

но е къса всяка пролет.

Много променлив е климата,

идват вихрите на зимата.

Я навреме да се скрия

от възможната стихия! –

Да се скрие, но къде?

Ей я, почва да преде,

пуска плюнчица леплива,

в плюнчицата се увива

ту насам и ту натам,

с малко свян и малко срам,

ей я, скрита като в кула,

бръмка вътре във пашкула.

– Ах, че хубаво е тука!

Дъжд не плиска, град не чука.

Аз не съм против хвърченето,

но ще мине и без мене то.

Мога да съм пеперуда,

без да хвъркам като луда! –

Без да хвърка! Би било

не непоправимо зло,

но не минало се време

почнало да ѝ се дреме

и така и не разбрала,

че променяла се цяла,

че очите ѝ красиви

ципици покриват сиви,

че се слепвала устата,

че изчезвали крилата,

че добивала, горката,

нова форма грозновата.

Де са прежните безумия?

Свита като малка мумия,

само във последен миг

тя надала таен вик:

– По тоз път къде ще ида?

Леле мале! Да не би да?…

Да не би да! Да не би да!

Била вече какавида!

Вече непробудно спяла

и в съня таз песен пяла:

– Какавидите не пеят!

Какавидите немеят!

Какавидите не смеят

по човешки да живеят!

– Ясно! – всеки тук ще каже, –

Ясно и преясно даже!

Че е ясно, е добре,

но как можел да се спре

насред път процесът грозен

опакометаморфозен?

И след половин година

сред зелената градина

от пашкула изпълзяла

гърчава гадина бяла –

нашата заспала пленница

била станала гъсеница!

А гъсенишкият вид

с апетит е знаменит

и сред пърхането прелестно

скърцане се чуло челюстно…

Гледат пъстри пеперуди,

всякоя се чудом чуди:

Кой е пъпките изял?

Кой – оголил храста цял?

Кой изпасал е цветенцата?

Кой надупчил е листенцата?

Тъй се чудят и се маят

и не знаят и не знаят,

че таз грозна поразия

сторила е не стихия,

не промяната на климата

и не вихъра на зимата,

а една, една от тях,

почнала със малък страх.

Jeremy Lishner, Unsplash

Заглавна снимка: Meg Jerrard, Unsplash

За българската история през историята

Някак се случи така, че в навечерието на 3 март чета нещо интересно за историята на българското образование… по история 🙂 Същевременно, отново в навечерието на 3 март, попаднах на програма на партия, самоопределила се като „патриотична“, която агресивно обещава на българите завръщане към ценности, традиции и тъй нататък, с ясната заявка, че това не са ценности на някакви си други хора, а изконни, само наши си. Макар че аз самата чувствам септемврийските национални празници като по-близки, днешния ден все пак е хубав повод за разговор.

Затова реших да споделя с вас няколко извадки. Отначало бях добавила свои размисли към тях, но после прецених, че те говорят достатъчно сами за себе си. Цветана Иванова – авторката на „Преподаването на история в българското училище – традиции и съвременни проблеми“, ни превежда на чист и хубав език през важни ценностни ориентири в българската история, погледнати през призмата на образованието по история.

Тръгваме от Възраждането с ясната нагласа, че в Европа това е период на раждането на нацията изобщо като конструкт, който заменя остарелите форми на обществена организация – класическият пример на Франция е от монархия към нация. Мъничка вметка: историческото образование изобщо слабо набляга на идеята за нация и национална държава като човешки продукти. Някак пропускаме да си обясним – поне на ниво широка публика – че България на хан Аспарух има малко общо с възрожденска България. Ако темата ви е интересна, има редица добри и вече класически трудове по темата, например този, а с радост бих препоръчала (и приела препоръки, разбира се) за други.

В годините на османско владичество, разказва г-жа Иванова, функциите на историята са:

„идентифицираща (отговарят на въпроса кои сме ние), консолидираща (обединяват всички българи) и национално отграничаваща (показват ни като различни от другите народи в границите на Османската империя).“

Иванова описва и най-ранния исторически учебник, замислен именно като такъв – публикуван през 1836 г., преведен от Анастас Кипиловски, който допълва оригиналното издание със свои размисли по темата:

В своите размисли той развива тезата, че историята на българите трябва да бъде преподавана като част от световната история, от общия исторически процес, и то не абстрактно, а с необходимата нагледност, която да поддържа у учениците чувството и представите за място, време и синхронност. Паралелно с идеята, че българската история е част от общочовешката… Независимо, че в текста се откриват елементи, свързани с легендарно-митологични интерпретации в историята, например библейският разказ за потопа, чрез тази книга българският читател получава възможност да се докосне до четиво, наситено с факти за историята на всички народи по света, с богата информация за тяхната култура и постижения в областта на науката и техниката.

След Освобождението се създава централизирана училищна мрежа и „светска образователна система по европейски образец“. Изграждането на такава образователна система

„се схваща от българските политици като част от формирането на модерната буржоазно-демократична държава. Известните историци Марин Дринов, като ръководител на Отдела за народно просвещение при Временното руско управление, и Константин Иречек, като министър на просвещението в годините 1881–1882, са едни от „строителите” на модерната образователна система в Княжество България.“

Законът за народните и частните училища от 1885 г., подготвен от либералите начело с Каравелов, си поставя за цел модернизацията на образователната ни система и разработва план, който

Включва гражданско учение към обучението по история, както и изучаването на стара история, средновековна обща – заедно с българската. Иванова подчертава, че: „В тази подредба на учебния материал откриваме заложен един много важен принцип – за паралелното (синхронно) изучаване на национална и обща история.”

В учебниците от първите десетилетия след освобождението националното е силен водещ елемент, но се комбинира и с изграждане на широка гражданска грамотност, четем.

Нерешеният напълно с Освобождението през 1878 г. национален въпрос извежда като естествен ценностен акцент в историческото образование националната идея. Тя е последователно развита в следосвобожденските учебници, но без да създава стереотипи за „другите” и съседите, тъй като водеща всъщност е тезата за културната близост между южните славяни, за съвместните борби и политическо сътрудничество през ХІХ в. В учебниците липсват нетолерантни нагласи към Османската империя и турците. Не се откриват и шовинистични внушения.

Прави впечатление силното обвързване на историческото образование в първите години на XX в. с гражданската функция и отговорности. Разбира се следва да се отбележи, че въвеждането на редица национални празници и ритуали става в контекста на няколко национални катастрофи, често пъти с цел да се повдигне националното самочувствие и дух.

Една от тогавашните главни фигури в методиката на обучението, цитирана от Иванова – учителят Никола Станев – заявява, че е

„необходимо историческото преподаване да се извършва така, че изучаването на историята да помага на разбирането на сложните и разнообразни явления от заобикалящия ни обществен живот”. Учителят трябва да работи не само за заучаването и развитието на паметта, но и за развитието „ума на ученика”, така че да му дава опори за ориентация в съвременния му обществен живот… чрез изучаване на старото могат да се изучат и разберат днешните политически, обществени и икономически форми на държавен живот…”

„В никакъв случай историята не трябва да е изключителен разказ за войните и държавните дейци, тя по-скоро трябва да бъде разказ за събитията, които стават в мирния живот на хората, като се посочва как тези събития са се появили в науката, изкуствата, езика, литературата, икономиката, обществения и религиозния живот на народа, така че живо да се очертае завършеният образ на една епоха, да се обръща внимание на дълговременните резултати…”

В резюме, Иванова заключава:

Историческото образование от Освобождението до 1944 г. се развива като неделима част от европейското културно пространство и либералния образователен модел. Образците, които разработват и популяризират първите български методици, са базирани на достиженията на европейската и руската дидактика, методика и педагогика. Процесът на конструиране на образователната парадигма е свързан и с безспорните достижения на българската историческа наука през този период, които намират приложение в училищната литература. Този комплекс от обстоятелства допринася за изграждането на модерно, адекватно на нивото на развитите европейски страни училищно историческо образование, което има за цел паралелното развиване на националната идентичност, гражданската култура и приобщаването на българите към общохуманните ценности, присъщи на европейския либерализъм.

Подходът към историята като наука се променя радикално след 9 септември 1944 г., когато България е откъсната, по думите на Иванова, от общоевропейските тенденции.

Като нови елементи тя изброява заместването на подхода за обясняване на процесите и явленията с въвеждането на идеологически и политически стереотипи, които изграждат еднозначна интерпретация на историята.

„… историята се изпълва с фрапантно-манипулативни оценки за исторически личности, издига се тезата за фашизъм на власт, антифашистко народно въстание от 1923 г. и мн.др. Обучението по история в училище е напълно подчинено на целите на комунистическото възпитание. То получава подчертано пропагантни задачи. На проведено през 1948 г. специално съвещание се „изяснява” смисълът на идеологическото преустройство на училищното образование. Написват се нови методически упътвания, които имат характер на задължителни правила. Това е съпроводено с чистка по политически принцип сред учителите, като често новоназначените нямат нито квалификация, нито опит, но са безпрекословно верни на комунистическата партия и готови да налагат новия мироглед с всички средства. Осъществява се и пълна подмяна на учебниците по история, чрез които се транслира марксистко-сталинистката интерпретация на историята.”

Особено внимание се обръща на възможностите за идейното комунистическо възпитание на младежите чрез историята, за което се прави специален подбор на учебното съдържание, като на места се стига до откровени неистини и фалшификации… Шаблонизираните оценки на събития, личности и процеси стават единствено възможната гледна точка. Затова и този стил на обучение се нарича рецептурен, догматичен, командно- административен. Той се отличава със своята неестественост, идейно-политическа тенденциозност и фрапираща манипулативност99. От историята като учебен предмет се очаква да обслужва политически и идеологически тоталитарната комунистическа система. Идеологическите задачи, заявени недвусмислено и безапелационно, водят до почти пълно заличаване на разликата между историческо познание и политическа пропаганда.

Случилото се след 1944 г. води до превръщане на историята в инструмент за идеологическа пропаганда. Тези тенденции се запазват и през 60-те години, като Иванова подчертава, че това е в разрез не само с европейския образователен модел, но и с националните традиции.

(Хубава книга, за която се сетих, докато четях тази част и препоръчвам горещо, е „Цензурираните класици” на Михаил Неделчев.)

в годините, когато българското историческо образование залива общественото съзнание с пропагандни комунистически митове, демократичният свят полага усилия да култивира ценностите на гражданското общество, които се превръщат в ориентир за прочита на миналото и неговото преосмисляне с оглед цялостната хуманизация на обществата. В периода 50-те – 80-те години на ХХ век в Европа съжителстват два образователни идеала за историческото обучение – западният – либерален, поставящ човешките права за главен ориентир в преподаването на история, и източният – тоталитарен, грубо идеологизиран и дехуманизиран, към който се причислява и българското образование.

След смъртта на Сталин през 1953 г. в комунистическите държави под влиянието на СССР започва преоценка на гореизброените фактори. Иванова отбелязва, че за нови теоритични достижения в обучението по история може да се говори между 60-те и 80-те години. Но политизираният прочит на историята остава.

След падането на комунистическия режим наблюдаваме определена модернизация и промени в преподаването на история, както и старание за премахване на политико-идеологическите функции, обратно синхронизиране на българската образователна система с европейската, нови учебници.

„Трансформацията е свързана и с процеса на хуманизация на историята, който включва принципа за разглеждане на историята в тясна връзка с правата на човека и процеса на демократизация, т. е. историята като училищен предмет да бъде основа за приобщаване на младите хора към демократичните норми на обществото, анализ на фактите да се прави през призмата на социалните и културните ценности, да се разглеждат комплексно историко-социалните проблеми, да се търси баланс между политическа и културна история, националната история да се разглежда в европейски и световен контекст.

Процесът на преустройство в българското историческо образование е свързан с деполитизацията и отстраняването на т. нар. „бели петна” в историята. С този термин се обозначава наложеното по политически причини премълчаване на факти или тенденциозни, неверни оценки, поради изискването за спазване на „политическа хигиена” в учебното съдържание по време на комунистическия период. Най-ясни примери в това отношение биха могли да бъдат: интерпретацията на участието на Русия в историческите процеси в България; оценката на исторически личности (пак поради отношението им към Русия – много характерен в това отношение е Стефан Стамболов); ползването на понятията фашизъм – антифашизъм, империализъм, монархо-фашизъм и др. под.”

Както Цветана Иванова, така и ние можем да заключим, че налице е позитивна трансформация. Разбира се, има още какво да се желае, но можем да се надяваме, че израстват по-млади поколения, за които историята не е инструмент за пропаганда, прокарване на политически убеждения, рецитиране на клишета, или оправдаване на омразата към другия. При разговор по темата с учител по история за материал, който би трябвало да излезе тази събота в „Тоест“, си казахме, че е много важно да се прави обективна оценка на историята – включително на тоталитарните години, от всички страни – и да не се залита към крайни оценки.

Останалите изводи – на кой период отива повече политическото инструментализиране и профанизиране на историята например; или страхът от „другия“, обикновено някъде от Запад, който ще ни наложи някакви „не наши ценности“; или пък използването на националната идентичност като маркер за агресивно разграничаване от другия – оставям на вас 🙂

За българина и чужбината интимно: Афоризми.

Българинът в чужбина е прост.
Но също така и се е взел много насериозно, защото има добра работа и прави повече пари в Европата или Америката.

Българските студенти и академици целуват за#ници в западни университети.
Освен когато постигнат нещо голямо и се разпишат в историята – тогава са наши хора, гордост.

Българите в чужбина са безродници.
Но когато българчета от Париж, Ню Йорк или Берлин рецитират български стихотворения и танцуват в носии, тогава са наши деца. Ако се окаже, че са генийчета – също.
Другите не ни вълнуват.

Българчетата, родени в чужбина, са ко&eлета на жени и мъже, предали родината. Не ги признаваме.
Как може детето ви да не знае български?

Българите в чужбина са предатели.
Освен като пращат пари.
Затова и не трябва да гласуват.
Какво като плащат данъци и имат някакъв си там принос към икономиката?

Всички българи в чужбина са идиоти.
Но са виновни за изтичането на мозъци от България, най-интелигентните са избягали и затова сме на такова дередже.

Нека младите, интелигентните да се върнат от чужбина, да ни оправят.
Но да ни оправят отнякъде другаде, не от гражданския и неправителствен сектор, защото там са еврогейове, толерасти и джендъри.
Те какво, мислят си, че като са се прибрали от чужбина и могат да ни казват на нас тук как да живеем?

Независимо какво правят за и във връзка с България българите в и от чужбина, много по-важно е физически да сме в България. Истинският българин си хвърля боклука в Искърското дефиле, не в Гранд Каньон. Истинският патриот цака българската система, не чуждите.

Българите в чужбина презират българите в чужбина, защото последните са много тъпи. Първите не са.

Българите в чужбина също така презират всичко българско, но се разплакват при вида на сирене в саламура и лютеница.

Докато сме на темата за яденето, по-хубава храна от българската няма. 
Но в България ни хранят само с боклуци. 
На Запад всичко е пластмасово, най-вече доматите. 
Но западняците ядат по-качествена храна от нас и ЕС ни цака. 

А като захванахме за яденето, да кажем и за историята – българите в чужбина предават завета на българщината, на бащите на нацията. 
Нищо, че бащите на нацията са се изучили в чужбина и са били активни европейски граждани.
Това не го учим в училище.
Или го учим, ама сме го забравили. 

Да бъдеш българин в чужбина е саможертва, подвиг. 

Да бъдеш българин в България е саможертва, подвиг. 

България може да се обича само от чужбина.

България може да се обича само от България.

Българите са компетентни по повечето въпроси за чужбина. Ние знаем как трябва да станат нещата.

Но нека чужбината да не ни се меси във вътрешните работи, много благодарим. Те не знаят как трябва да станат нещата.

С дипломата си за инженер българинът отива в чужбина да мие чинии. Същевременно българинът отива в чужбина на лесното, ние знаем как е.

Абе лесничко си е в чужбината.
Но аз не мога да си представя да живея извън България, да се конкурирам с чужденци, не знам нито един език, тези хора са ми чужди, как ще се оправям?

И в България си е лесничко.
Но аз не мога да си представя да живея в България, да се конкурирам с мутри и калинки, да се сблъсквам ежедневно с несправедливостта и немарливостта на управлението, тези хора са ми чужди, как ще се оправям?

Българите в чужбина имат друго светоусещане и ежедневие.
Но те знаят точно как трябва да живеят българите в България. И понеже последните са много прости (макар че към този момент вече се объркахме съвсем кой точно е най-прост и кой е по-малко прост), те с удоволствие ще им го проповядват.

Българите в България имат друго светоусещане и ежедневие.
Но тях изобщо не ги интересуват добрите примери от другаде, не, мерси. И понеже българите в чужбина са много прости (освен в случаите, когато не са прости, защото излизат на сцена с българското флагче) те с удоволствие ще осмеят всеки техен опит за дискусия.

Интелектуалците, останали да живеят в България, не са истински български интелектуалци.

Интелектуалците, отишли да живеят в чужбина, не са истински български интелектуалци.

Всъщност български интелектуалци няма.
Но ние мразим всички български интелектуалци.

А ако не дай си Боже има проблем – тогава не е ясно къде са българските интелектуалци, които трябва да подкрепят разрешаването му.

Всъщност, направо не ми ги споменавай тия интелектуалци.
Всички в управлението са тъпи.
Но па тая жълтопаветна градска десница и тая либерастка младеж, изучила се по чужбина, тя ли ще ни оправи?
Аз си искам някой човек от народа…


И така до безкрай. Авторката не отговаря за читатели, оперирани от чувство за хумор 🙂 Всички коментари са вдъхновени от живия живот, чути и прочетени нейде из агорите на българщина̀та.

Текстът – подобно на повечето дискусии за българите в чужбина и за българите и чужбина въобще – е вдъхновен от изборите.

И макар родната политика рядко да оставя въздух за сатира – защото реалността е твърде болезнена, за да се смеем – има и такива случаи.

Послепис: Да бъдем добри един към друг, въпреки различията. От всичко останало печелят лошите.

 

Снимка: David Peterson from Pixabay 

На читателя, който и да си

С интернет пораснахме горе-долу заедно. В пети клас, когато получих първия си компютър, ICQ точно губеше популярност в полза на Skype, а най-голямата дилема беше какъв аватар да си избереш и какъв статус да напишеш в балончето. Бях сред малкото деца, решили да пишат на кирилица и то с „БДС“ подребда. В препубертетския ми мозък това захрани чувство на морално превъзходство над връстниците, защото от родителите чувах, че компютрите ще направят децата неграмотни с тази „шльокавица“ (по-късно, когато започнах да уча история и още по-късно с историята на комуникациите разбрах, че всеки нов медиум вдъхва у родителите страх от оглупяването на отрочетата им). Когато изкарах отлична оценка на матурата по БЕЛ, вярвах, че причината е в БДС писането и спазването на нормите в чатрумите. Сега, когато съм забравила над половината правила, а редакторката ми Ан Фам и коректорката Павлина Върбанова ми скриват шапката всяка седмица, не съм толкова самоуверена.

Защо ви занимавам с всичкото това? Макар отдавна да нямам моралното превъзходство на тийн годините, често го виждам във виртуалното пространство. Преди известно време една дама бе определила изключителната адв. Мария Шаркова като глупава, защото последната била направила правописна грешка в някакъв пост – това автоматично обезцени всички други постижения и експертност. А тази сутрин непознат за мен потребител категорично каза, че умишлено съм подвела читателите в материал, свързан с конспирациите. Нямаше и да разбера, ако други познати не ми бяха обърнали внимание. Но ситуацията ми даде повод за размисли, които споделям тук. 

Нещо във виртуалното пространство сваля определени бариери на добрия тон и възпитание, които иначе имаме на живо – защото се съмнявам, че епитетите, агресивното иронизиране и откровено заяждане биха били толкова изобилни и със същата злост, както онлайн. Противно на всичко всъщност вярвам, че повечето хора са свестни и това ми убеждение се потвърждава всеки път, когато реша да се разходя из реалния свят и да говоря с хора, вместо с аватари. Но липсата на такива граници онлайн в комбинация с реактивността на пространството водят до неприятни ситуации.

Първа молба към читателя: Когато нещо провокира реакция, нека тя бъде претворена в умерена забележка, която да бъде покана за разговор.

Критикуваният обаче също се поддава на тази взривоопасна комбинация и това води до бързото, често почти автоматично заклеймяване на ядосания читател като „трол“, до отговор на заяждането със заяждане, до високомерно игнориране или до най-непонятната за мен стъпка: блокиране на критичния глас. Аз съм се възпитала да го приемам по обратния начин – ако някой е прочел нещо, което съм написала и му е направило впечатление достатъчно, че да коментира, съм длъжна поне да го изслушам. Защото в крайна сметка пишещият човек е такъв, когато има читатели. И не можем да изискваме от читателя да ни харесва и да бъде винаги съгласен с нас.

Втора молба към читателя: Нека първо винаги предполагаме човешка грешка, а не мащабно съзаклятие.

Но в крайна сметка пишещият човек е точно това – човек. И като всеки човек той също прави грешки. Един от най-ценните съвети, който съм получавала в отношенията си с хората, е винаги да предположа некомпетентност, невнимание или недоглеждане, преди да поставя себе си в центъра на света и да крещя: „Несправедливост!“, приемайки го лично. В процеса на писането, който – в добрия си вид – често включва работа с множество източници, правилно цитиране, превеждане, редакция и коректура, понякога дори три-четири чифта очи не виждат избождаща окото грешка. Тук ролята на внимателния читател е изключително важна и ценна. Именно затова повечето добри медии имат механизъм за нанасяне на корекции, които се отбелязват или в началото, или в края на статията.

Разбира се, другата крайност е немарливата работа да се оправдава с „и аз съм човек, и аз греша“, но мисля, че разумният човек вижда нюансите. Идеята, че ако не получим готов, съвършен продукт, значи някой ни цака, е криворазбран идеализъм: писането е колкото индивидуален, колкото и колективен процес, в който се учим да работим с различни страни, които имат различни роли. И дори няма да споменавам, че поради липсата на средства и ресурси много редакции нямат дори редактор, а дори на най-добрите журналисти често се налага да бъдат и преводачи, и редактори, и коректори едновременно.

Трета молба към читателя: Нека се обръщаме един към друг директно, да коментираме труда си открито и без заобиколки.

Повечето добри медии имат и форма за контакт с редакцията, а най-добрите публикуват и читателски писма с различни, добре аргументирани гледни точки. Винаги призовавам читатели да ми пишат на joanna@toest.bg или в която и да е социална мрежа, защото обратната връзка е важна, а конструктивната критика – дори по-важна от комплиментите. Щом дори в науката се водят разгорещени дебати, в които има повече от един поглед над даден проблем, значи не може да искаме от света да бъде черно-бял и да се чува само нашата гледна точка. Именно този принцип е в основата на вече опорочените от медиите „две гледни точки“: не равнопоставяне на доброто и злото, а откриване на различни, добре уплътнени разнообразни становища, от които всъщност е изтъкан животът – защото сме прекалено сложни, за да влизаме в калъпи.

В случай че нещо ви избоде очите в статия, правилният (според мен) начин да му се обърне внимание е: с обръщение директно към автора, с разбираеми аргументи, почиващи на факти и с едно наум, че може би авторът, проучвал и работил по темата, има и би могъл да предостави информация, която не е влязла в материала и дава още повече контекст.

За съжаление повечето медии имат ограничение откъм знаци, което не позволява пространно потапяне в темата и винаги има не един нюанс, който остава неописан. Покриването на всички аспекти е физически невъзможно – дори в научен труд. Затова имаме и свръх-специализация. От друга страна не можем и въобще да не пишем за определени феномени и по определени теми, защото са твърде сложни и многопластови – трябва да се търси златна среда. А това е трудно.

Друг вариант за критика е писмо до редакцията, а както в случая с разгневения читател от днес – ако става въпрос за труд, цитиран от журналиста, директно към авторите на въпросното изследване. Хамалските подмятания, саркастичните картинки, поставянето на думи в устата на другия и логическите грешки при обосноваването не са аргументи, нито критика (макар че съм огромен фен на memes, когато са направени добре, но това е друга тема) – те са реакция. И дори да сте прави, надали ще успеете да го докажете по този начин. Нещо повече – подобно поведение издава безсилие в аргументацията. Много по-лесно е да заклеймим някого, отколкото внимателно да изградим силна контра-аргументация. Същото важи и за позицията на „обидения“ автор, който окачествява всяка критика като тролене.

Четвърта молба към читателя: Не е необходимо несъгласието и критиката да бъдат равносилни на обиди.

Не само в България, а и изобщо, винаги сме имали проблем с изкуството на добрия спор. Политиката е емоционален, не рационален процес и смея да твърдя, че същото важи за новините. Добре документирана е склонността ни да четем съдържание, което угажда на възгледите ни, да търсим такова съдържание и да запомняме такова съдържание. И когато тези възгледи са подложени на критика, това никак не ни харесва – независимо за колко рационални се имаме. Да не говорим, че когато си втълпим, че дадено нещо е така, много трудно някой може да промени мнението ни. Това важи за всички ни – пишещи и четящи. И само с осъзнатост за човешките си „бъгове“ и механизми можем да ги държим под контрол, поне мъничко. Но дори когато не се получи – не е необходимо да изпадаме в низост. Отсреща все пак стоят хора, които също като нас имат своите грижи, емоции и са личности. Личността заслужава базово уважение – дори онлайн. В безизходното положение, в която желанието за разговор се сблъсква с желание за конфронтация, мълчанието е най-доброто решение (една лична спекулация, от опит – дали е спор, или свада става ясно на третия коментар 🙂 ).

Между другото позицията на автора е сложна. Той често присъства в публичното пространство с името и биографията си, както и с експертността, която има. Не същото важи за повечето коментиращи, а едно от правилата на добрия разговор е страните да бъдат равнопоставени – както като знания, така и като чисто човешка позиция. Така авторът често става мишена, вместо събеседник. Това затруднява адекватната реакция. Моята практика е при забележка от читател винаги да търся редакторско мнение или поне гледната точка на още един-двама колеги.

Пета молба към читателя: Да не забравя, че е една от двете активни страни в процеса на писане.

С оглед на цялата тази ситуация ми се стори добра идея да споделя размишленията и опита си за връзката читател-автор и автор-читател, както и малко контекст от кухнята на писането. Все пак – нека не забравяме златното правило на интернет и комуникациите въобще: ако някой е решил да ви разбере или тълкува погрешно и изкривено, той или тя със сигурност ще го направи, независимо колко се обяснявате – това важи както за коментиращи, така и за пишещи 🙂 Не забравяйте, че реакциите на един човек винаги говорят повече за самия него, отколкото за ответника.

Продължавайте да пишете на авторите, които харесвате, с всички забележки, които имате – по-добрите ще го оценят, а останалите нямат значение.

Давайте възможност на читателя за разговор, независимо как започва – важно е как продължава и приключва, а това зависи от вас.

Всички трябва много да внимаваме с моралното превъзходство. И с граматическо-пунктуационното 🙂 И най-вече да прощаваме на другите, че са просто хора и грешат. Нали знаете, клишето – никой не е съвършен. Най-малко пишещата.

Благодаря за отделеното време и до скоро!

P.S. След публикация: И да не забравите да четете най-критично авторите, които харесвате, точно защото ги харесвате. 🙂

Защо нов блог през 2021? / Why a new blog in 2021?


2020 was a year of gratitude and humility. I was in France during the first lockdown, finishing both school and my first manuscript, and managed the stress through baking in between writing final papers. I noticed a new awareness growing, an appreciation of my health, my family, my friends. It just so happened that we had a beautiful spring this year, and despite only being allowed out for one hour with a permission slip (the infamous attestation) to walk our dog or do groceries, we managed to get the best out of it. The vivid colors, the aroma of the blooming wisteria, and the absence of cars and people was somewhat surreal.

2020 бе изпълнена с благодарност и смирение. Първата карантина ме завари във Франция, приключваща с университета и първия си ръкопис, а със стреса се справих с печене между последните курсови работи. Забелязах в себе си покълването на нова осъзнатост – благодарност за здравето ми, семейството, приятелите. Така се случи, че пролетта беше прекрасна тази година и въпреки че можехме да излизаме само за час с разрешително (добре известната френска attestation), колкото да разходим кучето или да напазаруваме, успяхме да оползотворим времето максимално. Ярките цветове, ароматът на цъфналите глицинии и отсъствието на коли и хора беше нереално.

Карантинна галерия. / Quarantine gallery.

The other thing which marked my year was the apprehension of noise: the more we were locked inside, it seemed, the louder we got, and what some branded at the beginning as a time for contemplation quickly turned into an opinion competition.

I remember having a conversation with my editor-in-chief An – at the time when the pandemic was the media buzzword – on how we were to separate what was useful to our readers and would age well from the chaff. Needless to say, with a topic we knew little to nothing about, and the scientific debate on which was broadcasted hourly, it was not an easy decision.

I believe this was the key social phenomenon for me this year: not people coming together, but yelling at one another. This prompted me to quiet down, or at least try to do so progressively. Recently Bulgarian writer Kapka Kassabova said in an interview something similar to us having an excess of opinions, that opinions are cheap, easy. Depth and expertise is difficult. I’ve never felt this to ring more true.

Друг фактор, който повлия на годината ми, беше осъзнаването относно шума, който ни заобикаля: колкото по-дълго стояхме затворени, струва ми се, толкова по-шумни станахме и онова, което в началото някои считаха като време за размишление, бързо се превърна в състезание по даване на мнение.

Спомням си един разговор с главната ми редакторка Ан, когато всички медии говореха за пандемията, а ние се чудехме как да отделим полезното за читателя, което ще остарее добре, от плявата. Разбира се, решението не беше лесно с тема, за която не знаехме почти нищо и около която научният дебат се предаваше на живо час по час.

Мисля, че това бе ключов социален феномен за мен тази година: не обединяването на хората, а крещенето помежду ни. Това провокира нужда да замълча или поне да се опитам да го правя прогресивно. Наскоро писателката Капка Касабова каза в свое интервю нещо от рода на това, че има свръхпроизводство на мнения, че мнението е евтино и лесно. Дълбочината и експертността са трудни. Никога не съм била по-съгласна.

 


А дали няма у мене някоя частица от Чичикова?

из „Мъртви души“ на Гогол, издание от 1950 г. с прекрасни рисунки, отвлечено от бабината библиотека.

 

I couldn’t find the official English translation of Gogol’s Dead Souls quote, shown in this wonderfully illustrated 1950 edition from my grandmother’s library. Nabokov would probably say the translation was bad anyway, so here we go, a horrible attempt: “What if there is some part of Chichikov in me?”


I bought this domain almost two years ago and never found the time to work on the website (or thought I had much to put on it). Recently I made the decision to stop posting as frequently and be as active on social media as I used to be. But I still miss sharing what I read, see, and think with the many wonderful people who are interested enough to read it and with whom I love to refaire le monde, as the French call their long conversations over a glass of coffee or wine: to remake the world over a cup of tea. I love this idea, for I believe that words, when calibrated and chosen with care, are what moves us forward as humans.

We live in strange, contextless times. I feel the endless stream of ever-shorter blurts – whether tweets, stories, or old school Facebook posts – places our thoughts in an environment of immediacy with a short expiration date. We barely remember what we were outraged about last year and yet every day we feel that the end of the world is looming on the horizon. We react to headlines and remain numb to the essential, because it takes too long for us to digest.

Even though I am happier than ever that I no longer do New Year’s resolutions (every day is a chance to change and build a new habit – no better time than the present!), this is what I want to do in 2021: pay more attention to what I say and how I say it, share content which will be of use not only today, but tomorrow as well, and connect in a meaningful way.

I will try to do this here, whenever there is time and something to say. In the meantime, please reach out, whatever the purpose (even to tell me I made a typo or, God forbid, a spelling error 🙂 Work tips, reading and writing, appreciation of your everyday life – I enjoy reading you and talking to you, as in sharing with others I find the path towards myself.

See you soon. And welcome.

Купих домейна преди почти две години и така и не намерих време да работя над сайта (и не вярвах, че имам кой знае какво да сложа вътре). Наскоро взех решение да не поствам толкова често и да намаля активността си в социалните мрежи. Но ми липсва да споделям нещата, които чета, виждам и мисля с многото прекрасни хора, които се интересуват достатъчно, че да четат и с които обожавам да refaire le monde, както французите наричат дългите си разговори с чаша кафе или вино: да пренаредим света над чаша чай. Обожавам тази идея, вярвам, че когато думите са премерени и подбрани с грижа, именно те спомагат да пораснем като личности.

Живеем в странни времена без контекст. Имам чувството, че безкрайният поток от все по-кратки избъбряния – туитове, сторита, или дори старомодните Фейсбук постове – поставя мислите ни в среда на внезапност с кратък срок на годност. Едва помним за какво сме се гневили миналата година и въпреки това ежедневно се чувстваме все едно краят на света приближава на хоризонта. Реагираме на заглавия и сме претръпнали към същественото, тъй като то отнема твърде много време за смилане.

Макар че съм по-щастлива от всякога, че вече не си поставям новогодишни цели (всеки ден е шанс за промяна и изграждане на нови навици – няма по-добър момент от настоящия!), ето какво искам да направя през 2021: да внимавам повече какво и как казвам, да споделям съдържание, което ще е полезно не само днес, но и утре, както и по-дълбока връзка с хората.

Именно това ще се постарая да направя тук, когато има време и нещо за казване. Междувременно моля ви, пишете ми, независимо по каква тема (дори само за да ми кажете, че съм направила грешка, не дай си Боже правописна 🙂 Дали на работна тема, или нещо за четене и писане, или нещо ежедневно – обичам да се четем и разговаряме, тъй като в споделянето с другите откривам пътя към себе си.

Доскоро. И добре дошли.

 

Dutch fog as a metaphor for 2021: Who knows what lies ahead? / Нидерландска мъгла като метафора за 2021: Кой знае какво има да се случва?

Photo / Заглавна снимка:
On New Year’s doorstep. Taken somewhere in The Netherlands on January 2nd. / На прага на новата година. Кадър от някъде из Нидерландия, 2 януари.