На читателя, който и да си

С интернет пораснахме горе-долу заедно. В пети клас, когато получих първия си компютър, ICQ точно губеше популярност в полза на Skype, а най-голямата дилема беше какъв аватар да си избереш и какъв статус да напишеш в балончето. Бях сред малкото деца, решили да пишат на кирилица и то с „БДС“ подребда. В препубертетския ми мозък това захрани чувство на морално превъзходство над връстниците, защото от родителите чувах, че компютрите ще направят децата неграмотни с тази „шльокавица“ (по-късно, когато започнах да уча история и още по-късно с историята на комуникациите разбрах, че всеки нов медиум вдъхва у родителите страх от оглупяването на отрочетата им). Когато изкарах отлична оценка на матурата по БЕЛ, вярвах, че причината е в БДС писането и спазването на нормите в чатрумите. Сега, когато съм забравила над половината правила, а редакторката ми Ан Фам и коректорката Павлина Върбанова ми скриват шапката всяка седмица, не съм толкова самоуверена.

Защо ви занимавам с всичкото това? Макар отдавна да нямам моралното превъзходство на тийн годините, често го виждам във виртуалното пространство. Преди известно време една дама бе определила изключителната адв. Мария Шаркова като глупава, защото последната била направила правописна грешка в някакъв пост – това автоматично обезцени всички други постижения и експертност. А тази сутрин непознат за мен потребител категорично каза, че умишлено съм подвела читателите в материал, свързан с конспирациите. Нямаше и да разбера, ако други познати не ми бяха обърнали внимание. Но ситуацията ми даде повод за размисли, които споделям тук. 

Нещо във виртуалното пространство сваля определени бариери на добрия тон и възпитание, които иначе имаме на живо – защото се съмнявам, че епитетите, агресивното иронизиране и откровено заяждане биха били толкова изобилни и със същата злост, както онлайн. Противно на всичко всъщност вярвам, че повечето хора са свестни и това ми убеждение се потвърждава всеки път, когато реша да се разходя из реалния свят и да говоря с хора, вместо с аватари. Но липсата на такива граници онлайн в комбинация с реактивността на пространството водят до неприятни ситуации.

Първа молба към читателя: Когато нещо провокира реакция, нека тя бъде претворена в умерена забележка, която да бъде покана за разговор.

Критикуваният обаче също се поддава на тази взривоопасна комбинация и това води до бързото, често почти автоматично заклеймяване на ядосания читател като „трол“, до отговор на заяждането със заяждане, до високомерно игнориране или до най-непонятната за мен стъпка: блокиране на критичния глас. Аз съм се възпитала да го приемам по обратния начин – ако някой е прочел нещо, което съм написала и му е направило впечатление достатъчно, че да коментира, съм длъжна поне да го изслушам. Защото в крайна сметка пишещият човек е такъв, когато има читатели. И не можем да изискваме от читателя да ни харесва и да бъде винаги съгласен с нас.

Втора молба към читателя: Нека първо винаги предполагаме човешка грешка, а не мащабно съзаклятие.

Но в крайна сметка пишещият човек е точно това – човек. И като всеки човек той също прави грешки. Един от най-ценните съвети, който съм получавала в отношенията си с хората, е винаги да предположа некомпетентност, невнимание или недоглеждане, преди да поставя себе си в центъра на света и да крещя: „Несправедливост!“, приемайки го лично. В процеса на писането, който – в добрия си вид – често включва работа с множество източници, правилно цитиране, превеждане, редакция и коректура, понякога дори три-четири чифта очи не виждат избождаща окото грешка. Тук ролята на внимателния читател е изключително важна и ценна. Именно затова повечето добри медии имат механизъм за нанасяне на корекции, които се отбелязват или в началото, или в края на статията.

Разбира се, другата крайност е немарливата работа да се оправдава с „и аз съм човек, и аз греша“, но мисля, че разумният човек вижда нюансите. Идеята, че ако не получим готов, съвършен продукт, значи някой ни цака, е криворазбран идеализъм: писането е колкото индивидуален, колкото и колективен процес, в който се учим да работим с различни страни, които имат различни роли. И дори няма да споменавам, че поради липсата на средства и ресурси много редакции нямат дори редактор, а дори на най-добрите журналисти често се налага да бъдат и преводачи, и редактори, и коректори едновременно.

Трета молба към читателя: Нека се обръщаме един към друг директно, да коментираме труда си открито и без заобиколки.

Повечето добри медии имат и форма за контакт с редакцията, а най-добрите публикуват и читателски писма с различни, добре аргументирани гледни точки. Винаги призовавам читатели да ми пишат на joanna@toest.bg или в която и да е социална мрежа, защото обратната връзка е важна, а конструктивната критика – дори по-важна от комплиментите. Щом дори в науката се водят разгорещени дебати, в които има повече от един поглед над даден проблем, значи не може да искаме от света да бъде черно-бял и да се чува само нашата гледна точка. Именно този принцип е в основата на вече опорочените от медиите „две гледни точки“: не равнопоставяне на доброто и злото, а откриване на различни, добре уплътнени разнообразни становища, от които всъщност е изтъкан животът – защото сме прекалено сложни, за да влизаме в калъпи.

В случай че нещо ви избоде очите в статия, правилният (според мен) начин да му се обърне внимание е: с обръщение директно към автора, с разбираеми аргументи, почиващи на факти и с едно наум, че може би авторът, проучвал и работил по темата, има и би могъл да предостави информация, която не е влязла в материала и дава още повече контекст.

За съжаление повечето медии имат ограничение откъм знаци, което не позволява пространно потапяне в темата и винаги има не един нюанс, който остава неописан. Покриването на всички аспекти е физически невъзможно – дори в научен труд. Затова имаме и свръх-специализация. От друга страна не можем и въобще да не пишем за определени феномени и по определени теми, защото са твърде сложни и многопластови – трябва да се търси златна среда. А това е трудно.

Друг вариант за критика е писмо до редакцията, а както в случая с разгневения читател от днес – ако става въпрос за труд, цитиран от журналиста, директно към авторите на въпросното изследване. Хамалските подмятания, саркастичните картинки, поставянето на думи в устата на другия и логическите грешки при обосноваването не са аргументи, нито критика (макар че съм огромен фен на memes, когато са направени добре, но това е друга тема) – те са реакция. И дори да сте прави, надали ще успеете да го докажете по този начин. Нещо повече – подобно поведение издава безсилие в аргументацията. Много по-лесно е да заклеймим някого, отколкото внимателно да изградим силна контра-аргументация. Същото важи и за позицията на „обидения“ автор, който окачествява всяка критика като тролене.

Четвърта молба към читателя: Не е необходимо несъгласието и критиката да бъдат равносилни на обиди.

Не само в България, а и изобщо, винаги сме имали проблем с изкуството на добрия спор. Политиката е емоционален, не рационален процес и смея да твърдя, че същото важи за новините. Добре документирана е склонността ни да четем съдържание, което угажда на възгледите ни, да търсим такова съдържание и да запомняме такова съдържание. И когато тези възгледи са подложени на критика, това никак не ни харесва – независимо за колко рационални се имаме. Да не говорим, че когато си втълпим, че дадено нещо е така, много трудно някой може да промени мнението ни. Това важи за всички ни – пишещи и четящи. И само с осъзнатост за човешките си „бъгове“ и механизми можем да ги държим под контрол, поне мъничко. Но дори когато не се получи – не е необходимо да изпадаме в низост. Отсреща все пак стоят хора, които също като нас имат своите грижи, емоции и са личности. Личността заслужава базово уважение – дори онлайн. В безизходното положение, в която желанието за разговор се сблъсква с желание за конфронтация, мълчанието е най-доброто решение (една лична спекулация, от опит – дали е спор, или свада става ясно на третия коментар 🙂 ).

Между другото позицията на автора е сложна. Той често присъства в публичното пространство с името и биографията си, както и с експертността, която има. Не същото важи за повечето коментиращи, а едно от правилата на добрия разговор е страните да бъдат равнопоставени – както като знания, така и като чисто човешка позиция. Така авторът често става мишена, вместо събеседник. Това затруднява адекватната реакция. Моята практика е при забележка от читател винаги да търся редакторско мнение или поне гледната точка на още един-двама колеги.

Пета молба към читателя: Да не забравя, че е една от двете активни страни в процеса на писане.

С оглед на цялата тази ситуация ми се стори добра идея да споделя размишленията и опита си за връзката читател-автор и автор-читател, както и малко контекст от кухнята на писането. Все пак – нека не забравяме златното правило на интернет и комуникациите въобще: ако някой е решил да ви разбере или тълкува погрешно и изкривено, той или тя със сигурност ще го направи, независимо колко се обяснявате – това важи както за коментиращи, така и за пишещи 🙂 Не забравяйте, че реакциите на един човек винаги говорят повече за самия него, отколкото за ответника.

Продължавайте да пишете на авторите, които харесвате, с всички забележки, които имате – по-добрите ще го оценят, а останалите нямат значение.

Давайте възможност на читателя за разговор, независимо как започва – важно е как продължава и приключва, а това зависи от вас.

Всички трябва много да внимаваме с моралното превъзходство. И с граматическо-пунктуационното 🙂 И най-вече да прощаваме на другите, че са просто хора и грешат. Нали знаете, клишето – никой не е съвършен. Най-малко пишещата.

Благодаря за отделеното време и до скоро!

P.S. След публикация: И да не забравите да четете най-критично авторите, които харесвате, точно защото ги харесвате. 🙂

Защо нов блог през 2021? / Why a new blog in 2021?


2020 was a year of gratitude and humility. I was in France during the first lockdown, finishing both school and my first manuscript, and managed the stress through baking in between writing final papers. I noticed a new awareness growing, an appreciation of my health, my family, my friends. It just so happened that we had a beautiful spring this year, and despite only being allowed out for one hour with a permission slip (the infamous attestation) to walk our dog or do groceries, we managed to get the best out of it. The vivid colors, the aroma of the blooming wisteria, and the absence of cars and people was somewhat surreal.

2020 бе изпълнена с благодарност и смирение. Първата карантина ме завари във Франция, приключваща с университета и първия си ръкопис, а със стреса се справих с печене между последните курсови работи. Забелязах в себе си покълването на нова осъзнатост – благодарност за здравето ми, семейството, приятелите. Така се случи, че пролетта беше прекрасна тази година и въпреки че можехме да излизаме само за час с разрешително (добре известната френска attestation), колкото да разходим кучето или да напазаруваме, успяхме да оползотворим времето максимално. Ярките цветове, ароматът на цъфналите глицинии и отсъствието на коли и хора беше нереално.

Карантинна галерия. / Quarantine gallery.

The other thing which marked my year was the apprehension of noise: the more we were locked inside, it seemed, the louder we got, and what some branded at the beginning as a time for contemplation quickly turned into an opinion competition.

I remember having a conversation with my editor-in-chief An – at the time when the pandemic was the media buzzword – on how we were to separate what was useful to our readers and would age well from the chaff. Needless to say, with a topic we knew little to nothing about, and the scientific debate on which was broadcasted hourly, it was not an easy decision.

I believe this was the key social phenomenon for me this year: not people coming together, but yelling at one another. This prompted me to quiet down, or at least try to do so progressively. Recently Bulgarian writer Kapka Kassabova said in an interview something similar to us having an excess of opinions, that opinions are cheap, easy. Depth and expertise is difficult. I’ve never felt this to ring more true.

Друг фактор, който повлия на годината ми, беше осъзнаването относно шума, който ни заобикаля: колкото по-дълго стояхме затворени, струва ми се, толкова по-шумни станахме и онова, което в началото някои считаха като време за размишление, бързо се превърна в състезание по даване на мнение.

Спомням си един разговор с главната ми редакторка Ан, когато всички медии говореха за пандемията, а ние се чудехме как да отделим полезното за читателя, което ще остарее добре, от плявата. Разбира се, решението не беше лесно с тема, за която не знаехме почти нищо и около която научният дебат се предаваше на живо час по час.

Мисля, че това бе ключов социален феномен за мен тази година: не обединяването на хората, а крещенето помежду ни. Това провокира нужда да замълча или поне да се опитам да го правя прогресивно. Наскоро писателката Капка Касабова каза в свое интервю нещо от рода на това, че има свръхпроизводство на мнения, че мнението е евтино и лесно. Дълбочината и експертността са трудни. Никога не съм била по-съгласна.

 


А дали няма у мене някоя частица от Чичикова?

из „Мъртви души“ на Гогол, издание от 1950 г. с прекрасни рисунки, отвлечено от бабината библиотека.

 

I couldn’t find the official English translation of Gogol’s Dead Souls quote, shown in this wonderfully illustrated 1950 edition from my grandmother’s library. Nabokov would probably say the translation was bad anyway, so here we go, a horrible attempt: “What if there is some part of Chichikov in me?”


I bought this domain almost two years ago and never found the time to work on the website (or thought I had much to put on it). Recently I made the decision to stop posting as frequently and be as active on social media as I used to be. But I still miss sharing what I read, see, and think with the many wonderful people who are interested enough to read it and with whom I love to refaire le monde, as the French call their long conversations over a glass of coffee or wine: to remake the world over a cup of tea. I love this idea, for I believe that words, when calibrated and chosen with care, are what moves us forward as humans.

We live in strange, contextless times. I feel the endless stream of ever-shorter blurts – whether tweets, stories, or old school Facebook posts – places our thoughts in an environment of immediacy with a short expiration date. We barely remember what we were outraged about last year and yet every day we feel that the end of the world is looming on the horizon. We react to headlines and remain numb to the essential, because it takes too long for us to digest.

Even though I am happier than ever that I no longer do New Year’s resolutions (every day is a chance to change and build a new habit – no better time than the present!), this is what I want to do in 2021: pay more attention to what I say and how I say it, share content which will be of use not only today, but tomorrow as well, and connect in a meaningful way.

I will try to do this here, whenever there is time and something to say. In the meantime, please reach out, whatever the purpose (even to tell me I made a typo or, God forbid, a spelling error 🙂 Work tips, reading and writing, appreciation of your everyday life – I enjoy reading you and talking to you, as in sharing with others I find the path towards myself.

See you soon. And welcome.

Купих домейна преди почти две години и така и не намерих време да работя над сайта (и не вярвах, че имам кой знае какво да сложа вътре). Наскоро взех решение да не поствам толкова често и да намаля активността си в социалните мрежи. Но ми липсва да споделям нещата, които чета, виждам и мисля с многото прекрасни хора, които се интересуват достатъчно, че да четат и с които обожавам да refaire le monde, както французите наричат дългите си разговори с чаша кафе или вино: да пренаредим света над чаша чай. Обожавам тази идея, вярвам, че когато думите са премерени и подбрани с грижа, именно те спомагат да пораснем като личности.

Живеем в странни времена без контекст. Имам чувството, че безкрайният поток от все по-кратки избъбряния – туитове, сторита, или дори старомодните Фейсбук постове – поставя мислите ни в среда на внезапност с кратък срок на годност. Едва помним за какво сме се гневили миналата година и въпреки това ежедневно се чувстваме все едно краят на света приближава на хоризонта. Реагираме на заглавия и сме претръпнали към същественото, тъй като то отнема твърде много време за смилане.

Макар че съм по-щастлива от всякога, че вече не си поставям новогодишни цели (всеки ден е шанс за промяна и изграждане на нови навици – няма по-добър момент от настоящия!), ето какво искам да направя през 2021: да внимавам повече какво и как казвам, да споделям съдържание, което ще е полезно не само днес, но и утре, както и по-дълбока връзка с хората.

Именно това ще се постарая да направя тук, когато има време и нещо за казване. Междувременно моля ви, пишете ми, независимо по каква тема (дори само за да ми кажете, че съм направила грешка, не дай си Боже правописна 🙂 Дали на работна тема, или нещо за четене и писане, или нещо ежедневно – обичам да се четем и разговаряме, тъй като в споделянето с другите откривам пътя към себе си.

Доскоро. И добре дошли.

 

Dutch fog as a metaphor for 2021: Who knows what lies ahead? / Нидерландска мъгла като метафора за 2021: Кой знае какво има да се случва?

Photo / Заглавна снимка:
On New Year’s doorstep. Taken somewhere in The Netherlands on January 2nd. / На прага на новата година. Кадър от някъде из Нидерландия, 2 януари.