Отговорността започва пред урната

Преди няколко дни в социалките мернах следния коментар, цитиран по спомен:

„Гласувам, защото не искам да знам кой ни е премиер и кой ни е президент.“

Без изобщо да познавам автора или да претендирам да съм разбрала правилно думите му, това изказване ми се стори много сбъркано.

Гласуваме, не за да абдикираме от по-нататъшна отговорност или да я прехвърлим другиму, а за да изберем хората, които ще държим отговорни – неуморно и максимално критично – през следващите четири години.

Живяла съм в три държави, които често са идеализирани в България по един или друг начин. И в трите ми е правило впечатление едно – разбирането, че демокрацията никога не е крайна цел, а продължаващ процес.

В този процес участват не само класическата тройка – съдебна, законодателна и изпълнителна власт; напротив, в XXI век имаме повече от достатъчно основание да считаме, че обществата ни са еволюирали и четвъртата власт – медиите, както и петата власт – академичната и научна общност, играят съществена роля в него.

А най-важна от всички е шестата власт: на активния избирател и гражданин, част от общество, който вече не ограничава политическото изразяване но делегиране на глас пред урната, а и подписва петиции, обръща се директно към своите представители, участва в граждански сдружения, подкрепя каузи и гласува по определени проблеми и конкретно за определени политики.

Демагогията и популизмът се раждат тогава, когато гражданите пожелаят никой да не им досажда и подарят отговорността за собствения си живот и добруване другиму. Тогава приемаме за чиста монета празните обещания на харизматични лидери; гласуваме „срещу“ някого или нещо, а не „за“ конкретни решения; ставаме част от безлика маса, с чиято уж „народна воля“ се погазват закони, овладяват се медии и се подчиняват ключови институции.

Да, разочарованието от реалността понякога е силно – самата аз, в момент на силни емоции, съм обмисляла протестен вот или бойкот, захвърляне на всичко, обземала ме е и тотална апатия към действителността. Но сме хора, защото можем да си служим с разума отвъд емоциите. А разумът казва, че няма лесни битки. И че битката между доброто и злото, които всички носим в самите нас и между нас, е вечна – класическата истина на древните текстове, на всяка приказка, на всяка притча.

Дали поколението на промените е очаквало демокрацията да е утопия, универсално решение, спасение, оправия? Сигурно. Аз поне съм откърмена с този мит и сблъсъкът с истината бе труден.

Всъщност е време да разберем, че демокрацията не е съвършен режим на управление, нито идеал. Демокрацията не елиминира човешката жестокост, алчност и грандомания, нито неравенствата и несправедливостите. Демокрацията не гарантира отсъствие на демагогия и лъжи, нито заигравката с най-долните човешки инстинкти за лична облага.

Единственото, което демокрацията предлага, е свободата да им противостоим.

Затова и отговорността започва, а не свършва, пред урната.

Гласувайте, ако все още не сте го направили.

А през другото време – нека даваме глас, огласяваме, нека използваме гласа си и да изискваме, неуморно, той да бъде чуван и зачитан.

За българската история през историята

Някак се случи така, че в навечерието на 3 март чета нещо интересно за историята на българското образование… по история 🙂 Същевременно, отново в навечерието на 3 март, попаднах на програма на партия, самоопределила се като „патриотична“, която агресивно обещава на българите завръщане към ценности, традиции и тъй нататък, с ясната заявка, че това не са ценности на някакви си други хора, а изконни, само наши си. Макар че аз самата чувствам септемврийските национални празници като по-близки, днешния ден все пак е хубав повод за разговор.

Затова реших да споделя с вас няколко извадки. Отначало бях добавила свои размисли към тях, но после прецених, че те говорят достатъчно сами за себе си. Цветана Иванова – авторката на „Преподаването на история в българското училище – традиции и съвременни проблеми“, ни превежда на чист и хубав език през важни ценностни ориентири в българската история, погледнати през призмата на образованието по история.

Тръгваме от Възраждането с ясната нагласа, че в Европа това е период на раждането на нацията изобщо като конструкт, който заменя остарелите форми на обществена организация – класическият пример на Франция е от монархия към нация. Мъничка вметка: историческото образование изобщо слабо набляга на идеята за нация и национална държава като човешки продукти. Някак пропускаме да си обясним – поне на ниво широка публика – че България на хан Аспарух има малко общо с възрожденска България. Ако темата ви е интересна, има редица добри и вече класически трудове по темата, например този, а с радост бих препоръчала (и приела препоръки, разбира се) за други.

В годините на османско владичество, разказва г-жа Иванова, функциите на историята са:

„идентифицираща (отговарят на въпроса кои сме ние), консолидираща (обединяват всички българи) и национално отграничаваща (показват ни като различни от другите народи в границите на Османската империя).“

Иванова описва и най-ранния исторически учебник, замислен именно като такъв – публикуван през 1836 г., преведен от Анастас Кипиловски, който допълва оригиналното издание със свои размисли по темата:

В своите размисли той развива тезата, че историята на българите трябва да бъде преподавана като част от световната история, от общия исторически процес, и то не абстрактно, а с необходимата нагледност, която да поддържа у учениците чувството и представите за място, време и синхронност. Паралелно с идеята, че българската история е част от общочовешката… Независимо, че в текста се откриват елементи, свързани с легендарно-митологични интерпретации в историята, например библейският разказ за потопа, чрез тази книга българският читател получава възможност да се докосне до четиво, наситено с факти за историята на всички народи по света, с богата информация за тяхната култура и постижения в областта на науката и техниката.

След Освобождението се създава централизирана училищна мрежа и „светска образователна система по европейски образец“. Изграждането на такава образователна система

„се схваща от българските политици като част от формирането на модерната буржоазно-демократична държава. Известните историци Марин Дринов, като ръководител на Отдела за народно просвещение при Временното руско управление, и Константин Иречек, като министър на просвещението в годините 1881–1882, са едни от „строителите” на модерната образователна система в Княжество България.“

Законът за народните и частните училища от 1885 г., подготвен от либералите начело с Каравелов, си поставя за цел модернизацията на образователната ни система и разработва план, който

Включва гражданско учение към обучението по история, както и изучаването на стара история, средновековна обща – заедно с българската. Иванова подчертава, че: „В тази подредба на учебния материал откриваме заложен един много важен принцип – за паралелното (синхронно) изучаване на национална и обща история.”

В учебниците от първите десетилетия след освобождението националното е силен водещ елемент, но се комбинира и с изграждане на широка гражданска грамотност, четем.

Нерешеният напълно с Освобождението през 1878 г. национален въпрос извежда като естествен ценностен акцент в историческото образование националната идея. Тя е последователно развита в следосвобожденските учебници, но без да създава стереотипи за „другите” и съседите, тъй като водеща всъщност е тезата за културната близост между южните славяни, за съвместните борби и политическо сътрудничество през ХІХ в. В учебниците липсват нетолерантни нагласи към Османската империя и турците. Не се откриват и шовинистични внушения.

Прави впечатление силното обвързване на историческото образование в първите години на XX в. с гражданската функция и отговорности. Разбира се следва да се отбележи, че въвеждането на редица национални празници и ритуали става в контекста на няколко национални катастрофи, често пъти с цел да се повдигне националното самочувствие и дух.

Една от тогавашните главни фигури в методиката на обучението, цитирана от Иванова – учителят Никола Станев – заявява, че е

„необходимо историческото преподаване да се извършва така, че изучаването на историята да помага на разбирането на сложните и разнообразни явления от заобикалящия ни обществен живот”. Учителят трябва да работи не само за заучаването и развитието на паметта, но и за развитието „ума на ученика”, така че да му дава опори за ориентация в съвременния му обществен живот… чрез изучаване на старото могат да се изучат и разберат днешните политически, обществени и икономически форми на държавен живот…”

„В никакъв случай историята не трябва да е изключителен разказ за войните и държавните дейци, тя по-скоро трябва да бъде разказ за събитията, които стават в мирния живот на хората, като се посочва как тези събития са се появили в науката, изкуствата, езика, литературата, икономиката, обществения и религиозния живот на народа, така че живо да се очертае завършеният образ на една епоха, да се обръща внимание на дълговременните резултати…”

В резюме, Иванова заключава:

Историческото образование от Освобождението до 1944 г. се развива като неделима част от европейското културно пространство и либералния образователен модел. Образците, които разработват и популяризират първите български методици, са базирани на достиженията на европейската и руската дидактика, методика и педагогика. Процесът на конструиране на образователната парадигма е свързан и с безспорните достижения на българската историческа наука през този период, които намират приложение в училищната литература. Този комплекс от обстоятелства допринася за изграждането на модерно, адекватно на нивото на развитите европейски страни училищно историческо образование, което има за цел паралелното развиване на националната идентичност, гражданската култура и приобщаването на българите към общохуманните ценности, присъщи на европейския либерализъм.

Подходът към историята като наука се променя радикално след 9 септември 1944 г., когато България е откъсната, по думите на Иванова, от общоевропейските тенденции.

Като нови елементи тя изброява заместването на подхода за обясняване на процесите и явленията с въвеждането на идеологически и политически стереотипи, които изграждат еднозначна интерпретация на историята.

„… историята се изпълва с фрапантно-манипулативни оценки за исторически личности, издига се тезата за фашизъм на власт, антифашистко народно въстание от 1923 г. и мн.др. Обучението по история в училище е напълно подчинено на целите на комунистическото възпитание. То получава подчертано пропагантни задачи. На проведено през 1948 г. специално съвещание се „изяснява” смисълът на идеологическото преустройство на училищното образование. Написват се нови методически упътвания, които имат характер на задължителни правила. Това е съпроводено с чистка по политически принцип сред учителите, като често новоназначените нямат нито квалификация, нито опит, но са безпрекословно верни на комунистическата партия и готови да налагат новия мироглед с всички средства. Осъществява се и пълна подмяна на учебниците по история, чрез които се транслира марксистко-сталинистката интерпретация на историята.”

Особено внимание се обръща на възможностите за идейното комунистическо възпитание на младежите чрез историята, за което се прави специален подбор на учебното съдържание, като на места се стига до откровени неистини и фалшификации… Шаблонизираните оценки на събития, личности и процеси стават единствено възможната гледна точка. Затова и този стил на обучение се нарича рецептурен, догматичен, командно- административен. Той се отличава със своята неестественост, идейно-политическа тенденциозност и фрапираща манипулативност99. От историята като учебен предмет се очаква да обслужва политически и идеологически тоталитарната комунистическа система. Идеологическите задачи, заявени недвусмислено и безапелационно, водят до почти пълно заличаване на разликата между историческо познание и политическа пропаганда.

Случилото се след 1944 г. води до превръщане на историята в инструмент за идеологическа пропаганда. Тези тенденции се запазват и през 60-те години, като Иванова подчертава, че това е в разрез не само с европейския образователен модел, но и с националните традиции.

(Хубава книга, за която се сетих, докато четях тази част и препоръчвам горещо, е „Цензурираните класици” на Михаил Неделчев.)

в годините, когато българското историческо образование залива общественото съзнание с пропагандни комунистически митове, демократичният свят полага усилия да култивира ценностите на гражданското общество, които се превръщат в ориентир за прочита на миналото и неговото преосмисляне с оглед цялостната хуманизация на обществата. В периода 50-те – 80-те години на ХХ век в Европа съжителстват два образователни идеала за историческото обучение – западният – либерален, поставящ човешките права за главен ориентир в преподаването на история, и източният – тоталитарен, грубо идеологизиран и дехуманизиран, към който се причислява и българското образование.

След смъртта на Сталин през 1953 г. в комунистическите държави под влиянието на СССР започва преоценка на гореизброените фактори. Иванова отбелязва, че за нови теоритични достижения в обучението по история може да се говори между 60-те и 80-те години. Но политизираният прочит на историята остава.

След падането на комунистическия режим наблюдаваме определена модернизация и промени в преподаването на история, както и старание за премахване на политико-идеологическите функции, обратно синхронизиране на българската образователна система с европейската, нови учебници.

„Трансформацията е свързана и с процеса на хуманизация на историята, който включва принципа за разглеждане на историята в тясна връзка с правата на човека и процеса на демократизация, т. е. историята като училищен предмет да бъде основа за приобщаване на младите хора към демократичните норми на обществото, анализ на фактите да се прави през призмата на социалните и културните ценности, да се разглеждат комплексно историко-социалните проблеми, да се търси баланс между политическа и културна история, националната история да се разглежда в европейски и световен контекст.

Процесът на преустройство в българското историческо образование е свързан с деполитизацията и отстраняването на т. нар. „бели петна” в историята. С този термин се обозначава наложеното по политически причини премълчаване на факти или тенденциозни, неверни оценки, поради изискването за спазване на „политическа хигиена” в учебното съдържание по време на комунистическия период. Най-ясни примери в това отношение биха могли да бъдат: интерпретацията на участието на Русия в историческите процеси в България; оценката на исторически личности (пак поради отношението им към Русия – много характерен в това отношение е Стефан Стамболов); ползването на понятията фашизъм – антифашизъм, империализъм, монархо-фашизъм и др. под.”

Както Цветана Иванова, така и ние можем да заключим, че налице е позитивна трансформация. Разбира се, има още какво да се желае, но можем да се надяваме, че израстват по-млади поколения, за които историята не е инструмент за пропаганда, прокарване на политически убеждения, рецитиране на клишета, или оправдаване на омразата към другия. При разговор по темата с учител по история за материал, който би трябвало да излезе тази събота в „Тоест“, си казахме, че е много важно да се прави обективна оценка на историята – включително на тоталитарните години, от всички страни – и да не се залита към крайни оценки.

Останалите изводи – на кой период отива повече политическото инструментализиране и профанизиране на историята например; или страхът от „другия“, обикновено някъде от Запад, който ще ни наложи някакви „не наши ценности“; или пък използването на националната идентичност като маркер за агресивно разграничаване от другия – оставям на вас 🙂