Равносметка, 2021

*Текстът е ужасно дълъг и не отговаря на обичайните стандарти и критерии, в този смисъл, че четенето му е за удоволствие, от човешки интерес и евентуално за успокоение, че щом такива хора ги публикуват и не ги е срам да пишат, нищо не пречи и вие да пробвате. Авторката дори не се помъчи да измисли поанта – просто писа мигновено за нещата, които ѝ минаха през ума в една неделя сутрин в края на годината и после заминаха по пътя си през тунела на лявото ѝ ухо. В името на добрия тон и нескончаемата ѝ симпатия към всички, дори хората с претенции, тя в крайна сметка поръси текста с разни фигури и тропи, както се поръсва сусам на коледна питка – ей така, защото иначе ще хване молци в шкафа и трябва някъде да се сложи, за красота, колкото да не е без хич.

За настроение. През 2021 г. също слушах това, това и това.

Умората на настоящето ме поглъща съвсем напоследък и си мисля, че би било хубаво някъде да има следа какво всъщност е била 2021 г. (или ще бъде, може би някъде другаде тя тепърва предстои и този текст ще бъде посланик през времето и измеренията за друго аз или ти, което се чуди какво да свърши, прочете, види, дори кога да помълчи).

Равносметките традиционно станаха публични, откакто има социални мрежи, но докато в повечето обещаваме какви ще бъдем утре или какво ще бъде различно според измисленото от човека броене, повече ми се иска тази равносметка да отлежи хубаво и да е нещо, към което да се връщам от време на време, колкото да си припомня какво е било. Рационално погледнато всеки ден е Нова година. Равносметката трябва да е ежедневна, желанието за промяна и подобрение – обещание за всяко ново утре.

Годината започна (на едно море разстояние) от едната и завършва от другата страна на Атлантика.

Книги

Пак се отклоних от темата, но да се върнем на социалните мрежи – дори те предлагат спомени и равносметки. Goodreads ми казва, че съм прочела 13 книги или общо 4 237 страници. Свръхпродуктивността и навиците на времената ни да мерим всичко в цифри застигна и четенето, та числото 13 е наистина срамно с оглед на много от приятелите ми, които дори се „предизвикват“ да четат определен брой книги в изпълнение на лична норма. Представяте ли си, ако за 2022 г. си отправим „предизвикателство“ да прочетем 1 страница – но пък как да я прочетем! Със спокойствието, смирението и съсредоточеността на скромен средновековен монах преди социалното да превземе света 🙂

Така четох „Книгите на Якоб“, между другото. Ако има роман, който съвсем деликатно и без горчивина да се пошегува със съвременния книжен пазар, то определено мисля, че е този. 992 страници и безброй герои, живеещи в края на XVI и началото на XVII в., в зората на Просвещението. Прекосяване и преплитане на граници и езици, в което художественото се придържа към земята единствено през нишката на историческите факти и проучвания, на които почива книгата. Много ми е интересно как ще се приеме на американския пазар, където излиза през февруари 2022 г.

Първо, за да създаде завършения свят, на Бог се наложило да ограничи собствената си форма, но все още съществува безкрайна форма на Бог, която няма нищо общо със съзиданието.

– Не е ли така – пита Нахман Моливда, за да се увери, че следва мисълта му.

Моливда е съгласен и Нахман продължава:

– Ако приемем идеята за създадения свят като вероятност сред безкрайно много идеи в безкрайния ум на Създателя, то без съмнение светът ни е маргинален и незначителен. Възможно е Бог дори да не е разбрал, че е създал нещо.

Нахман следи изкъсо реакциите на Моливда. Моливда вдишва дълбоко.

– Второ – продължава Нахман, – тъй като създаването на света е толкова малка част от ума на Бог, той го счита за незначително и е минимално въвлечен в това съзидание; от човешка гледна точка тази незаинтересованост може да се интерпретира като жестокост.

Моливда изпива виното си на един дъх и удря чашата в масата.

– Трето – тихо продължава Нахман, – тъй като Абсолютният Бог е напълно съвършен, той няма основание да създава света. Тоест тази част от Бог, която е създала света, е надхитрила останалото и трябва да продължи да го надиграва, а ние участваме в тези ходове. Разбираш ли? Ние сме част от война. И четвърто – тъй като на Бог се е наложило да ограничи сам себе си, за да може да създаде света, за него нашият свят е един вид изгнание. Разбираш ли?

„Книгите на Якоб“, Олга Токарчук, нередактирана версия преди публикация в превод на Дженифър Крофт
Малка част от книгите, които оставиха следа тази година.

Прекрасно откритие беше и Михаил Шишкин. Прочетох The Light and the Dark в превод към английски на Андрю Бромфилд. За съжаление – и без да знам защо – Шишкин не е много познат на българската публика, ако съдим колко е трудно да намеря нещо издадено на български език. Този негов роман ми стана любим, езикът е тежък и иска време, историята също, но боравенето и с двете е майсторско. Харесах свързаността на двама герои през времето, обхващането на човешкия живот в цялата му палитра от светлина и мрак, както обещава и заглавието. Подобно на книгата на Токарчук, Шишкин също стъпва на едно малко познато историческо събитие, което разгръща в детайл. И двете книги показват неведомите нишки на историята, които се преплитат и повтарят отново и отново, ехото на миналото в настоящето и обещанието, че отново ще ни посети.

Тялото ми ме дърпа към гроба. Всеки ден, във всеки един момент. С всяко вдишване и издишване.

Не е ли това достатъчна причина да го мразя?

The Light and the Dark, Михаил Шишкин, превод Андрю Бромфилд

Две нехудожествени книги, които харесах, са кратка биография на Алексей Навални написана от трима академици и страхотната книга на Питър Померанцев за медийната и социалната среда изобщо в съвременна Русия. Померанцев пише нехудожествена литература с перо на художествен автор и стилът му е страхотен. И двете книги са много нужни за България и, разбира се, непреведени у нас, което на фона на всичко останало, което излиза, остава неразбираемо за мен.

Четох и публицистика – интервютата на The Paris Review (събрани в четири тома, достъпни и онлайн) ме спасяваха в не един и два момента на самота, съмнение и подобните. Горещо препоръчвам интервютата с Борхес, Елиът, Готлиб, Вонегът на всички пишещи хора, четящи хора и изобщо книжни хора. Всяко едно интервю е като разговор с добър приятел. Ако имате интерес и нужда, но нямате достъп – драснете ми и ще ви изпратя каквото ви душа иска.

Копнежът по планината става все по-силен, размина ми се и тази година.
Eliot Porter (1901-1990); Mountain in Clouds with Mountain Ash, Jump-off Trail, Great Smoky Mountains National Park, Tennessee, October 11, 1967; 1967; Dye imbibition print; Amon Carter Museum of American Art; Fort Worth, TX; Bequest of the artist; P1990.51.4582

Около темата за писането се върти и класиката, която преоткрих тази година (отново неиздавана на български език!) – New Grub Street на Джордж Гисинг. Гисинг дори няма страница в Уикипедия на български, тоест тук нещата стават не само стари и утвърдени, но и ексклузивни. Между другото, оказва се, че Т.С. Елиът изобщо не е харесвал работата на Гисинг (Борхес пък не е харесвал работата на Елиът, такъв е животът). Книгата е отлежала прекрасно. На чист език романът критикува литературното си съвремие – дългите, задължително тритомни романи (напр. „Джейн Еър“); похватите за пълнеж вместо писане; игрите на популярност и публикация. Освен всичко останало романът засяга и теми като правото на жените на индивидуалност, правото на развод, бедността и неравенствата, създаването на таблоидната преса. Също и експлоатирането на невежеството във време, когато все повече хора могат да четат благодарение на настъпващото масово образование, но недостатъчно могат да разберат прочетеното (помните ли за нишките на историята, които се преплитат и повтарят?) Героите в романа също са от плът и кръв, далеч от двуизмерното и скучно класическо писане, в което имаме романтични героини и герои, злодейки и злодеи. Въобще, Гисинг е изпреварил времето си. Но най-голямо удоволствие – и ужас – ми доставя откритието, че повече от сто години по-късно абсолютно нищо в книжните среди не се е променило.

– Възхищавам се на честността Ви, Бифен – въздъхна Риърдън. – Никога няма да продадете подобен текст, но въпреки това имате смелостта да го напишете, защото вярвате в него.

– Не смятате ли че дори в наши дни наистина добрата работа ще бъде припозната рано или късно?

– По-скоро късно, отколкото рано; и е доста вероятно авторът да не дочака припознаването, защото междувременно е умрял от глад. Разберете, че аз не говоря за литературен гений. Говорим за продаваема литература. Количеството, което се публикува, е толкова колосално, че човек не може да се надява за специалното внимание на публиката, освен ако не може да си позволи голям рекламен бюджет.

New Grub Street, Джордж Гисинг

Повярвайте, книгата наистина е публикувана през 1891 г. 🙂

Джейкъб Лорънс, за когото разказах в „Тоест“ 

Проучвания и публицистика

Освен книги прочетох и безброй проучвания на тема дезинформация и тъй нататък в рамките на академичния ми път. Обикновено говоря повече по темата в Туитър. Сред най-интересните са как понякога поправянето на неверни схващания може да има обратен ефект, например при политически образовани и пристрастни потребители; или че най-голямата пречка пред оборването на неправилни схващания е инстинктът ни да си обясняваме света… разчитайки на инстинкти.

От публицистиката продължавам с интерес да следя работата на CodaStory, които правят задълбочени разследвания и анализи по няколко основни теми. Препоръчвам бюлетина им, ако темата за дезинформацията ви е интересна. Харесва ми и работата на VOX, които тръгнаха в посоката на т.нар. „обяснителна журналистика“ – отново хубави анализи по важни теми на достъпен език. На една идея по-високо ниво е този специализиран сайт за проверка на дезинформация относно научни данни и проучвания. Те също се опитват да предоставят резултатите от работата си на достъпен език за по-широка аудитория.

Четохме, но и писахме. И през идната година продължава рубриката за бъдещето на българското образование – тема, която ми се струва сред малкото съществени. Може би сред любимите ми занимания тази година беше да се впускам в архивите на предишни пандемии, защото единствено това ме успокоява, че има изход от лабиринтите на настоящата. И, съвсем разбираемо, много работа продължи да се върти около пандемията. Част от текстовете излязоха и на хартия, а имаше и изложба.

Искрено и лично

2021 г. беше и година на първи големи загуби. Баба, дядо, Марин. Няма нужда да повтаряме едно и също – те знаят.

Продължавам да се уча на мълчание, на избиране на битките, на укротяване на опърничавите емоции. 2021 г. е година на прошката – към себе си и другите. Че сме хора. И с това идва смирение, въпреки инфлацията, тъй като потребностите в момента са по-високи от наличните количества. Човешкото струва скъпо, но си струва.

Накрая и няколко думи на благодарност за книгата. На всички, които намериха време да пишат, най-вече на непознатите читатели. Благодаря за доброто, а и за другото, и то на нещо ни учи.

Продължавам с четене (Петрушевская, Зигар, история на Османската империя), с откриване на нови и нови творци, все по-често оттегляне сред природата и хартията (започнах да чета новини от вестници), но все така с нетърпение очаквам да си говорим и с удоволствие чета думите от познати и непознати.

И да се срещаме.

Скоро.

Светло и смирено да ви е.

Заглавна снимка: M.Simic, Late Night Game

Leave a Comment

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s