Изкуството на п(р)освещението

Ако сте имали нещастието да прочетете някои от мрънкащите ми, меланхолични постове или блогове, знаете, че към края на пролетта бях напълно изтощена и имах нужда да си взема огромна почивка от всичко. Беше ме обзело чувство на тотална липса на смисъл и нито един написан ред и свършена работа не ми носеше радост. Пандемията почти унищожи вярата ми в журналистиката – и писането – като правилен път към и потенциален катализатор на промяна.

Това съвпадна с преместването ни в Щатите. Имах дълъг период на лудост и се извинявам, ако някой се е оказал от другата страна. Поне си признавам без бой.

Flaming June, Sir Frederic Leighton, 1895.


Не знам доколко успях да си почина, имайки предвид, че това лято стартирахме Перископ и имах и шанса да работя в интересен проект, в рамките на който интервюирах впечатляващи жени от Грузия, Украйна и Армения. Факт е, че към края на лятото ми се пише и работи повече, отколкото в началото, значи все пак е имало ефект.


Но според мен причината е друга.

В стремежа си да правя нещо различно от академични дейности и журналистика, започнах работа в независима книжарница през май. В Щатите независимите книжарници дълги години се борят за оцеляването си поради много причини, като една от основните е, че Amazon може да си позволи да продава книги под реалната им корична цена, компенсирайки загубите с приходи от всички продавани стоки, произведени за жълти стотинки с кървав труд в Китай, Бангладеш и тъй нататък. Според някои данни, Amazon контролира от около 20% до половината от книжния пазар в страната, а според други – близо две трети. За състоянието на литературата в Щатите и превръщането ѝ в бизнес няма и да говорим сега, но какви са резултатите може да прочетете например тук.

На фона на тази печална картинка, независимите книжарници оцеляват. Между 1997 и 2020 г. броят им е намалял с около 12 % на 10 800 в цялата страна. Разбира се, това не става безкомпромисно – много от тях не могат да си позволят да предлагат качествена литература и зависят от продажбата на едни и същи „бестселъри“ (в кави, тъй като дори идеята за бестселър е измислица на търговците), които се различават единствено по годината на издаване и различния цвят на корицата.

Но покрай масовите книги, за които естествено има и масов читател, независимите книжарници са ключов културен център за общността и дават шанс на местните автори да представят и продават книгите си и да се срещат с читатели. Ролята на книжаря също е важна – да припознаеш една книга като своя, да я препоръчаш на клиент. В началото на лятото „Карай плуга си през костите на мъртвите“ бе самотно копие в дъното на серията за художествена литература. Американският читател рядко се интересува от европейска литература или поне така сме свикнали да мислим. Към края на август се надявам, че американският издател на Олга Токарчук ще може изненадано да ѝ се обади, за да ѝ каже, че множество бройки са продадени от една книжарничка някъде в Делауеър. Искрено ваша 🙂

Местните книжарници участват в множество инициативи не само на ниво град, но и регионално. Предстои например Фестивалът на историческата нехудожествена литература. Да, със сигурност говорим за популярна история, която би провокирала гримаси у много историци, но науката също трябва да бъде достъпна за масовия читател. Докато правим науката сложна в името на сложността (зад която се крият претенции), няма как да се сърдим, че никой не вярва на ваксини например 🙂 С оглед на това превръщането на книгата, литературата, и дори нехудожествената литература, в събитие на местно ниво си е огромен подвиг, поне в моите очи. И доказва, че достъпното не се равнява на опростачаване или принизяване.

Когато човек е пораснал в голям град, всички тези неща не му правят впечатление, защото ги приема за даденост. Дали кръстосваш улиците на София, Париж, или Амстердам, книжарниците и културните събития са норма. И макар и в САЩ независимите книжарници също да са концентрирани около големите населени места, съществуването на подобен културен център в щата и окръга, където съм в момента, е еквивалент на читалищна дейност в българската провинция.

Наистина се срещаме с определени хора и ситуации точно тогава, когато имаме нужда от тях. В началото на май т.г. прочетох увода към книгата на Пийт Дейвис Dedicated (превеждам като посветени или отдадени), в който авторът пише, че живеем във време на изобилие от избор и дори ни е трудно да решим кой филм ще гледаме, просто защото платформи като Нетфликс ни предлагат безкрайни опции. Дейвис е съгласен, че „когато една врата се затваря, друга се отваря“, но предупреждава, че имаме избор между толкова много врати, че рискуваме да изживеем живота си в антрето. Истинската смелост и революция в наши дни, твърди той, е да се отдадеш изцяло на една кауза. Именно такива хора всъщност пишат – и променят – историята. Мисля си, че независимата книжарница е пример за това: благодарение на усилията на шепа много смели жени на най-различна възраст и от най-различни страни, повечето клиенти с усмивка споделят, че това е любимото им място.

А на недоволните, които питат защо да купуват от нас, когато могат да поръчат по-евтино от Amazon, отговаряме с истината: че независимите книжарници са коректни работодатели, които плащат заплата, с която човек може да живее добре; че заплащането на пълната корична цена означава коректно заплащане за автора, издателя и всички останали, работили по книгата; че търсенето на привидно изгодна сделка важи само в краткосрочен план, но вреди на всички ни в дългосрочен; че когато подкрепиш с парите си местните бизнеси, всъщност подобряваш стандарта за цялата общност, тъй като финансираш локалната икономическа екосистема, вместо глобалните гиганти.

И така, с възхищение виждам как вярата в една кауза – местната книжарница – променя много по веригата. Че не просто един човек е достатъчен, а един човек може да бъде ключов в ежедневието на много. И научавам, че носим известна отговорност да вярваме в собствената си кауза, защото от нашата вяра нерядко зависи и вярата на другите. И наистина, посвещението е цяло изкуство. Контактът с такива хора те зарежда до такава степен, че се връщаш по-вдъхновен към своята работа.

Преди няколко дни се разрових из регистъра на българските читалища. Изненадващо е колко много от тях са активни, дори в региони като Северозапада. Декларациите, попълвани от самите читалища, се четат като странна поезия на разрухата – нужда от ремонт, липса на компютри, остарели библиотеки и тъй нататък. Доколко зависи от нас това да се промени? Почти изцяло. И други мисли по тази тема, които ще споделя по-нататък.

Важното е, че през изминалото лято видях в действие изкуството на посвещението и, като страничен ефект, просвещението. Дано употребя вдъхновението добре. Ще се връщам към този семпъл и приятно хаотичен текст, ако случайно забравя.

Photo by Nadia Sitova on Unsplash

Leave a Comment

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s