Джойсова горчивина с български нотки (to be continued…)

15 юни 2021 г.

Начало на читателския дневник.

Джойс е едно от онези писателски присъствия, които са навсякъде и до които все не стигам.

С един от най-ключовите за мен хора прекарахме хубав следобед на гроба на Джойс преди около два-три живота. Тогава ми разказа, че „Одисеята“ е четена по неволя, докато е бил прикован към леглото. И така се е влюбил в книгата. Самата аз се бях осмелявала няколко пъти, четох книгата на парчета, но цялата и дълбоко, както обичам да чета – така и не успях.

Гробът на Джойс в Цюрих.

Bloomsday – денят, наречен на главния герой на „Одисея“, се отбелязва на 16 юни, когато се развива и действието в романа. Сюжетът приключва в ранните часове на 17 юни, когато пък е рожденият ми ден :).

Следвала съм стъпките на Джойс без да го знам, най-вече в Париж. Близък ми е и като имигрант, пишещ за родното място, с което се отдалечават през годините, но което остава централно в творчеството му. Възхищавам се и на способността му не само да надмогне, но и интелигентно да презира национализма посвоему, без това да пречи да превърне родното си място в изкуство.

Реших, че това лято ще се преборя с Джойс. Не само поради привличането, а и тъй като се намирам на кръстопът и някак интуитивно посягам към него. Всяка книга и автор си имат правилен момент, поне така си мисля. Сега е лятото на Джойс.

Но поводът за този текст е малко по-друг. През годините, когато съм учила историята на Ирландия, се е случвало в главата ми да се появят абстрактни нишки, които да свързват двете държави и културите им – България и Ирландия, колко странно звучи като комбинация. Но упорито ми се струваше, че се оглеждат една в друга.

Вчера четях биографията на Джойс – защото намирам за много успокояващо да знам, че и най-големите умове са страдали от липса на смисъл, плащали са сметките с рутинна работа и са имали желание (в случая на Джойс дори са се опитвали, за щастие безуспешно) да изгорят ръкописите си. Не, че се сравнявам с тях – не бих посмяла. Но някак прави живота по-поносим.

Първото издание на „Одисеята“ в съвършено синьо.

И така попаднах на стихотворението Gas From a Burner, посветено на един от първите издатели на Джойс, който унищожава ръкописа му. Не бих могла да намеря по-добра аналогия за написаното от diss (от хип-хоп културата, в които куплети обикновено безмилостно и остро се обиждат ответни страни). Лирическият аз на Джойс дори събира публика, преди да започне тирадата си.

(Също така и не съм вярвала, че ще мисля дефиниция на diss за потенциално по-рафинирана публика :)) Малко сухо, но ще ми простите.)

Следните стихове привлякоха вниманието ми:

“… But I owe a duty to Ireland:

I held her honour in my hand,

This lovely land that always sent

Her writers and artists to banishment

And in a spirit of Irish fun

Betrayed her own leaders, one by one… “

Думите на Джойс ми се сториха ехо на:

Левчевото

Между арктическия кръг
и Тропика на Рака
( между страстта
и мисълта )
и толкова далече от небето!-
цъфти една земя
красива
и богата –
земята на убитите поети…

Славейковото

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
“Аз не зная! Аз не мога!” – общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…

Може би и мъничко от Ботевата ирония и горчивина.

Наскоро пък Димитър Кенаров припомни и едно позабравено и прекрасно! есе на Георги Марков за честването на Ботев:

„Но той [Ботев] е самотният човек, който стои между камънаците в тъмнината на Балкана с цялата горчивина на човек, излъган от един народ, с предчувствието на куршума, който след няколко минути ще дойде (отпред или отзад?), за да го превърне от живо същество в легенда. Той е онзи, който пише на един приятел: „Достигнах до такова жалостно положение, което не мога ти описа. Живея съвършено бедно; дрипите, които имам, се съдраха и ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самия край на Букурещ, в една ветрена мелница заедно с моя съотечественик Васил Дякона. За препитанието ми не питай: едвам на два-три деня намираме хляб да си уталожим глада… При всичкото това критическо положение, аз пак си не губя дързостта и си не изменям честното слово…“.

Мисля, че с напредването на лятото ще дописвам този текст, който и сега е в доста свободна форма. Например през 2019 г. се разрази дебат дали Джойс трябва да бъде върнат в Ирландия. Иска ми се да помисля и да почета повече за връзката на Джойс с родината, с надежда така да разбера и своята по-добре. Ще ми се и да задълбая повече в историческите паралели между Ирландия и България. Сигурна съм, че ще открия още сравнителни елементи и в литературата. Така че – ако ви се чете и ви е интересно, тук ще съм. Нека този пост започне един своеобразен читателски дневник – ужасно неформален :).

Междувременно може да ми пишете чели ли сте Джойс и какво мислите. Ще се радвам.

Leave a Comment

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s