Затишие след буря

Трябваше да измине близо месец от преместването отвъд океана, за да изляза от другия край на тунела и да осъзная колко трудна е била последната година и малко.

Може би не вземах достатъчно насериозно предупрежденията, че семената на двете пандемични думи – предпазване и изолация – ще избуят в плевели. Сега разбирам, че вероятно съм сред онези, които се предпазиха от боледуване (втора ваксина идната седмица!), но не успяха да се погрижат по същия начин за ума си. Нито едното, нито другото е по-добре или зле. Живот – просто е. Човек не излиза от криза без драскотини.

Още преди пандемията свръхпроизводството на мнения и новини беше започнало да ме изтощава. Академичната среда – също. Последната година само задълбочи процеса и доведе до много повече мълчание, включително и спрямо близки. Изолацията, в някои случаи, премина здравословни граници. В други породи екстремни реакции.

Наблюдавах го не само у себе си – тонът в социалките се изостри, много хора намериха пристан и контакт онлайн, къде за добро, къде за да се излагаме с недообмислени думи. Но хора сме. Дали изолацията и двуизмерния свят не поомачкаха човешкото и осъзнаването за неговата крехкост?

За последната година научих, че е възможно човек да бъде продуктивен и да постига набелязаните успехи, без да усеща удовлетворението и радостта от тях. Смятах, че да се сринеш означава да не можеш да изпълняваш преките си задължения – докато отмятах задачи в графика, казвах си, всичко е наред.

Сега знам, че депресията не е дупка, а липса, отсъствие.

Като „бялото мъчение“, в което жертвата е напълно лишена от възприятията си – слух, зрение, дори мирис.

И сега – какво? Думите още идват трудно. Затова и по-рядко говоря. Но през изминалата година преоткрих много:

колко е важно да говориш с хора, които мислят различно от теб, без да реагираш;

в този ред на мисли – колко е важно да прощаваш, защото

е важно да помниш, че повече неща ни свързват, отколкото ни делят.

Колко е важно да прегръщаш приятелите си, когато можеш;

колко е хубаво да печеш домашен хляб, когато не ти остава сила за нищо друго;

колко е важна топлината на слънцето, разходките и часовете, в които не правиш нищо;

колко е важно семейството – независимо дали родното или избраното, в зависимост от обстоятелствата;

колко е важно да обръщаш внимание на цветята и птиците;

колко е важно да култивираш у себе си смирение, благодарност, търпение.

Колко е важно да знаеш, че нищо – нито цели, нито дипломи, нито работа – не може да донесе радост, ако човек не е в мир със себе си, ако не се отдаде и не приеме собствената си природа. И ако няма кой да те прегърне и да ти каже „Наздраве!“ за успеха, някой от плът и кръв, без екрани, обхвати, жици.

Колко е важно да бъдем заедно! Бях забравила…

Колко е важно да пуснем гърлото на живота, без да се мъчим да го изтискаме докрай, и да го оставим да ни изненадва. И колко е важно да вярваме, че и това ще мине. Няма да е все така. И това, всъщност, е най-хубавото.

И сега – какво? Очаква ме едно спокойно лято, семпло като топъл хляб. Слънце, лека работа с книги, и маята на най-различни хора и техните истории – за да бухне хубаво живота, отново.

Събуждам се. И се надявам скоро да имам още хубави новини.

Пишете, четете, скоро и слушайте (за това – идните седмици), до близки срещи (за това – надявам се също). Въобще, обаждайте се.

Хора да жужат наоколо, с добро. Това ми трябва. И май не съм само аз.

Пътят към рая.

Картините в материала са на Джон Роджърс Кокс, когото аз наричам американския Рене Магрит.

Leave a Comment

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s