Краят на Джейн Остин или да си произведеш дезинформация

От време на време (да не кажа редовно) в българското медийно простраство разни медии, включително свестни, препечатват съмнително съдържание, създадено волно или неволно от техни западни колеги, без да правят елементарна проверка на фактите.

Често обект на подобна миз- и дезинформация са теми от културния и социалния живот – уж премахването на един или друг класически автор, оспорване на актуалността на дадено историческо течение и т.н.

Още по-често подобен дебат не само не съществува в такава форма в академичните среди, но и е далеч по-балансиран, критичен и нормален, отколкото се представя в кратките текстове на автори, които – поне привидно и простете за прямата диагноза – нямат никаква представа за какво изобщо пишат.

Тази статия как се произвежда дезинформация покрай рутинна историческа работа с творчеството и живота на Джейн Остин (за който процес средностатистическият читател надали знае много, тоест работа на медиите е да информират адекватно след разговор с историци и литературни специалисти, да речем) е чуден пример как работи подобен тип миз- и дезинформация.


Взема се реална информация: музеят на Джейн Остин решава да обнови базата си с информация за колониалната ера, към края на която Джейн Остин е живяла и относно която дори е имала много силни възгледи.

Чрез умишлено пропускане на определени факти и контекст, плюс ползване на прийоми, които провокират емоции, информацията се изкривява до неузнаваемост и стадий, в който медийният потребител си казва – ми то не е вярно, ама не е и невярно. В този случай – Джейн Остин станала жертва на т.нар. cancel culture. Значи тук дори имаме и елемент на страх – познатото нам, онова, с което сме свикнали, е под заплаха, забранява се и някой ден ние самите ще паднем жертви. Едва ли има по-първичен инстинкт. Нищо, че в мнозинството подобни случаи, когато стане въпрос за дълбочина, конкретика и примери по темата, и се разкрие цялостната картина, става ясно, че заплахата се е смалила значително или става напълно абсурдна.

Е, добре де, значи разбираме, че случаят изобщо не е такъв, но защо пък тогава изобщо трябват ревизии и обновления (отново – липсва знанието, че това е част от практиката на историческата наука и кураторството изобщо).

В такава ситуация на противоречие идва инстиктът, който всички притежаваме – да възприемаме и задържаме информацията, която отговаря на емоционалните ни представи за света. Тоест, по Джейн Остин, разумът си отива, остават чувствата.

Така се поражда абсолютно нерелевантен дебат по несъществуваща тема, тоест може да се пише още, да се пускат свързани статии, картинки и т.н., да се нагнетява и поляризира общественото пространство с лагерите „за“ и „против“ – също друг наш емоционален инстинкт за делене. Естествено, играе се и доста умело със социално-културния контекст, в който всички живеем.

А целта е една: да генерира трафик и продава. Множество изследвания в сферата на комуникацията са категорични, че това става най-ефективно по два начина: чрез хумор или провокиране на гняв и страх. Просто казано – патетичните, прибързани и повърхностни реакции онлайн правят пари.

По същата причина разни други български медии публикуват „всички гледни точки“ – не защото са пропуснали липсата на солидна аргументация и факти, за да има реален дебат и повече от една гледна точка, а именно защото осъзнават, че произвеждат шум и зрелища; че 100 човека ще коментират, 200 ще се ядосат, още 100 ще споделят, още 300 ще чуят и т.н.

Какво е решението? Няма еднозначен отговор. Истината е, че особено в областта на социалното и хуманитарното, подобни игрички с общественото мнение и комуникацията са трудни за овладяване, тъй като малко хора осъзнават оскъдната си експертност по такива теми, за разлика например от ядрената физика (макар че сега се замислям, че интернет направи от всички ни имунолози, тъй че знае ли човек).

Анекдотичните доказателства виреят особено добре в разговори за история, политика, култура и социалното изобщо, тъй като в един или друг момент всички имаме досег с тези сфери, те са част от живота ни.

По-добро образование за журналистите в дигиталната ера, тясна работа със специалисти в съответните сфери и добро познаване на емоционалните техники за манипулиране на информация би било добро начало. В идеалния случай бихме имали и съзнанието, че знаем толкова малко в собствената си ниша, какво остава за света изобщо. И че ако нещо онлайн ни ядосва или провокира, вероятно трябва да погледнем под повърхността. Но тук вече се размечтах и забравих, че все пак сме хора.

Може би е хубаво поне да запомним, че социалната ни и културна сфера днес определено преживява криза на идентичността. И да, в нея със сигурност има крайности – може би дори повече от две – които шокират със своята категоричност, тоталитарно мислене и понякога жестокост. Но цялостната картина е толкова по-сложна, многопластова и балансирана, че тревогата е ненужна.

И че все пак: несъгласието с мнението ни, нажежените спорове, заклеймяването на дадена практика, отричането на определени феномени или дебатите за прочит на важни събития е много по-различно от практиките цензура, линч, съд – думички, които доста свободно се подхвърлят наоколо, редом с ултрапопулярните фашизъм и комунизъм. Подобни сравнения са несериозни.

Много по-тревожна е тенденцията медии и политици да експлоатират тази криза за свои цели – защото за разлика от забраната на Джейн Остин и гореспоменатите преувеличения, тя е напълно истинска. Последствията от нея – също.

Изображение: Andrey Metelev, Unsplash

Leave a Comment

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s