Отговорността започва пред урната

Преди няколко дни в социалките мернах следния коментар, цитиран по спомен:

„Гласувам, защото не искам да знам кой ни е премиер и кой ни е президент.“

Без изобщо да познавам автора или да претендирам да съм разбрала правилно думите му, това изказване ми се стори много сбъркано.

Гласуваме, не за да абдикираме от по-нататъшна отговорност или да я прехвърлим другиму, а за да изберем хората, които ще държим отговорни – неуморно и максимално критично – през следващите четири години.

Живяла съм в три държави, които често са идеализирани в България по един или друг начин. И в трите ми е правило впечатление едно – разбирането, че демокрацията никога не е крайна цел, а продължаващ процес.

В този процес участват не само класическата тройка – съдебна, законодателна и изпълнителна власт; напротив, в XXI век имаме повече от достатъчно основание да считаме, че обществата ни са еволюирали и четвъртата власт – медиите, както и петата власт – академичната и научна общност, играят съществена роля в него.

А най-важна от всички е шестата власт: на активния избирател и гражданин, част от общество, който вече не ограничава политическото изразяване но делегиране на глас пред урната, а и подписва петиции, обръща се директно към своите представители, участва в граждански сдружения, подкрепя каузи и гласува по определени проблеми и конкретно за определени политики.

Демагогията и популизмът се раждат тогава, когато гражданите пожелаят никой да не им досажда и подарят отговорността за собствения си живот и добруване другиму. Тогава приемаме за чиста монета празните обещания на харизматични лидери; гласуваме „срещу“ някого или нещо, а не „за“ конкретни решения; ставаме част от безлика маса, с чиято уж „народна воля“ се погазват закони, овладяват се медии и се подчиняват ключови институции.

Да, разочарованието от реалността понякога е силно – самата аз, в момент на силни емоции, съм обмисляла протестен вот или бойкот, захвърляне на всичко, обземала ме е и тотална апатия към действителността. Но сме хора, защото можем да си служим с разума отвъд емоциите. А разумът казва, че няма лесни битки. И че битката между доброто и злото, които всички носим в самите нас и между нас, е вечна – класическата истина на древните текстове, на всяка приказка, на всяка притча.

Дали поколението на промените е очаквало демокрацията да е утопия, универсално решение, спасение, оправия? Сигурно. Аз поне съм откърмена с този мит и сблъсъкът с истината бе труден.

Всъщност е време да разберем, че демокрацията не е съвършен режим на управление, нито идеал. Демокрацията не елиминира човешката жестокост, алчност и грандомания, нито неравенствата и несправедливостите. Демокрацията не гарантира отсъствие на демагогия и лъжи, нито заигравката с най-долните човешки инстинкти за лична облага.

Единственото, което демокрацията предлага, е свободата да им противостоим.

Затова и отговорността започва, а не свършва, пред урната.

Гласувайте, ако все още не сте го направили.

А през другото време – нека даваме глас, огласяваме, нека използваме гласа си и да изискваме, неуморно, той да бъде чуван и зачитан.

Leave a Comment

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s